Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Веднъж Федя каза на Саша:

— Много лещарки носиш, ама гледам, ходиш доста далеч в гората, внимавай да не те срещне мечка.

Саша сви рамене.

— Нещо не съм срещал мечки, сигурно са забравили вашите места.

— Ще срещнеш някоя, дето ще си ги спомни — загадъчно отговори Федя. Но Саша не обърна внимание на думите му: местните хора обичат да подкачат заточените, не ги признават за ловци.

На другия ден пак реши да тръгне за гората. Но Жучок го нямаше нито на двора, нито на улицата, а пък това куче беше свикнало всяка сутрин да ходи с него на лов, чакаше, подскачаше от нетърпение. Саша подсвирна, но не чу в отговор лай. Може би хазайката го беше взела на фермата или пък хазаинът в Кежма? Саша реши да тръгне без кучето, ловът няма да бъде толкова сполучлив, но той има точно око, ще успее да забележи накъде ще хвръкне обезпокоената лещарка.

По познатата пътечка излезе на полянката, също позната, тук се разхождаха лещарките… Под краката му шушнеше шумата, жълтеникава, суха, попукваха тънки клонки. Изпърха лещарка, кацна на едно дърво. На Саша му се счу, че наблизо изпърха още една, но не се обърна, страх го беше да не изгуби от погледа си първата. Саша я виждаше ясно, дори му се струваше, че тя го гледа с любопитство как вдига пушката, как се прицелва… Саша стреля и в същата секунда се разнесе друг изстрел, съвсем наблизо изсвири куршум… Саша отскочи зад дървото… Бяха стреляли по него, боен куршум беше, а не сачма и онова, което бе взел за излитане на втора лещарка, е било човешки стъпки.

Тези мисли префучаха в главата му за миг, той стоеше, притиснат до дървото, притаил дъх, вслушваше се в гората… Беше съвсем тихо. Саша понечи да стреля по мястото, откъдето бе прозвучал изстрелът, но се сети, че е заредена само едната цев на пушката му и ако стреля сега, ще остане беззащитен. Свали пушката и внимателно започна да зарежда втората цев, патроните бяха в джоба му… Ала още щом шавна, прозвуча втори изстрел, куршумът се заби в дървото…

Саша бързо вкара втория патрон, вдигна спусъците и пак се спотаи в очакване. После чу шумолене, пукане на клони и най-сетне тропот на крака — човекът, който бе стрелял, бягаше… Всичко утихна.

Саша изчака малко, вслушваше се в гората и не смееше да излезе от убежището си. После, приведен, тръгна в посока, обратна на онази, в която бе избягал човекът, вървеше не по пътеката, а напряко, като се провираше през ниско надвисналите клони на дърветата, и излезе край Ангара. Но не слезе към брега, а стигна до селото по края на гората.

Но кой бе стрелял? Случаен скитник, за да му вземе пушката? Едва ли. Той си имаше пушка. Беше стрелял човек от тяхното село, Тимофей, да, той! Федя не току-така го бе предупредил, ето каква мечка е имал предвид. Явно Тимофей се бе хвалил, че ще отмъсти на Саша, а тук отмъщават с куршум от засада, с жребие, парче олово, с което се стреля по мечка. Нали можеше Федя да го предупреди ясно — да знаеш, Тимофей се заканва да те убие, — но не, не го предупреди, не е искал да се намесва, опасявал се е, че като научи за заканите на Тимофей, Саша ще се оплаче на властите и ще го пише свидетел. Ако Тимофей бе убил Саша, всички щяха да си премълчат. Какво ги интересува Саша? Днес е тук, утре го няма, а с Тимофей и с роднините на Тимофей има тепърва да живеят. И Федя щеше да си премълчи. И никой нямаше да се занимава с този въпрос, щяха да го отпишат като умрял, на кого му се води следствие тук, на края на света.

Чак когато се прибра и се просна на леглото, Саша разбра над каква пропаст бе стоял преди малко. Животът, който му изглеждаше несвършващ, можеше да секне в един миг: от куршум, на преобърната лодка, при изнурително придвижване към мястото на заточението, от случайна болест, и никой не ще му се притече на помощ, смъртта му няма да развълнува никого, на никого не е потрябвал, никой няма да го защити, няма на кого да се оплаче! На Алфьоров? Той ще попита: защо подозирате именно Тимофей? Ах, навремето сте го били? Не е бивало да си разваляте отношенията с местното население, и те са хора, имат си свое достойнство, свои нрави, трябва да се съобразявате с тях. И друго: имате ли право толкова да се отдалечавате от мястото на заселването си? Имате ли право да използувате огнестрелно оръжие? И от факта, че жалбата му ще остане без последствие, той ще стане още по-беззащитен, враговете му ще се почувствуват съвсем безнаказани.

Разгласяването няма да промени нищо. Той трябва да се защитава сам. Но как? Да не ходи в гората? Тимофей може да го причака на брега на Ангара или просто да го убие, когато си е вкъщи, с изстрел през прозореца. И как ще живее под вечния страх от куршум в гърба? Не му стига другото, ами и това! Каква нелепост! Сам си е виновен! Защо се сближи с Тимофей? Защо отиде с него на сенокос? Трябваше да стои по-далеч от тях, а той се отпусна, държеше се като равен с равни и Тимофей е сметнал, че търси покровителството му, страхува се от него, та е решил да се погаври! А отпорът го е вбесил, решил е да отмъсти. Човек не бива да бъде високомерен, но и не бива да се умилква на хората, хората са различни.