Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

И все пак — баща! Добър или лош, баща е — част от живота ти, от детството ти, от всичко онова, за което сега Саша си спомняше с тъга и нежност. Не смяташе, че баща му е жесток, жесток беше неговият егоизъм. Знаеше си само своята работа, своето здраве, своите удобства. И затова бе наказан със самота, но не разбираше истинските причини за нея, приписваше ги на хорската злоба. И това го правеше още по-самотен. Саша го съжаляваше, особено сега, когато сам изпита що е самота.

Изтичаше август, настъпваше кратката есен, тайгата започна да изжълтява. Денем беше топло, безветрено, нощем — студено, дори много студено, земята изсъхваше, втвърдяваше се, тук-там за изненада на Саша, кой знае защо, ставаше червена, тънка корица лед покри около бреговете недълбоката Мозгова, лед хрупаше под краката по коловозите и ровините из пътя. Вечерно време по брега на Ангара тичаха зайци, от тайгата се дочуваше тръбно бучене — започваше любовният период на лосовете. А след още една седмица тайгата отхвърли иглиците и листовината си, остана гола и мъртва. По езерата крещяха гъски, огромните им ята, разтеглени на триъгълник, отлитаха на юг. Слънцето се показваше за малко, вечерите ставаха дълги като зиме.

После по Ангара тръгна ледена каша, пощата секна, сега вече до зимата, до тръгването на шейните. Прекъсна се единствената връзка със света, с дома му, с майка му, с Варя, тя нито веднъж не му писа, но Саша чувствуваше присъствието й във всяко писмо. Без писмата, без вестниците, без милия Варин почерк на колетите му стана още по-чоглаво. Зида му носеше по нещо от кежемската библиотека, стари, вече четени книги, но от време на време се случваше и по някоя нова: „Педагогическа поема“ на Макаренко, „Човек мени кожата си“ на Бруно Ясенски, „Енергия“ на Гладков. Зида докарваше книгите с някоя попътна каруца, по-често обаче ги донасяше. Саша се ядосваше: защо ги мъкне? Тя се смееше: някой й помогнал, пък и не й тежало — две-три книги са.

Той отиваше да ги взема денем не защото бе загубил благоразумието си. Отношенията им си оставаха тайни, открито стана само познанството им. И той се държеше именно като обикновен познат: отбиваше се денем, понякога с Всеволод Сергеевич, поседяваха заедно вечер. Но когато оставаше за през нощта, както и преди, си тръгваше в зори, минаваше през задните дворове, прибираше се вкъщи откъм другия край на селото.

Зида усещаше неговото отчуждаване, охладняването му, веднъж каза:

— Недей да мислиш, че искам да те оженя за себе си. Ти сигурно си имаш някоя в Москва, а при мен идваш така, от тягост, от скука. И въпреки това аз се радвам на щастието си.

Той нежно я погали по бузата, но не възрази: всъщност тя вярно го каза, добре беше, че го разбираше. Беше права също, че той си има момиче в Москва, там той има Варя, това момиче се бе загнездило в сърцето му.

Саша не можеше да си представи как ще доживее до зимата без поща. Ама нали другите живеят, независимо дали е зима или лято, свикнали са с положението си, защо и той да не може да свикне? Всички еднакво са сполетени от тази участ, защо той да не може, да не иска да носи кръста си, както го носят останалите? Защо да не може да търпи, както търпят те?

Не желае да се примири, не може да търпи, защото всички тези понятия — смирение, търпение — винаги са му били чужди като признак на слабост. А силата според предишните му представи е на страната на други хора, той се бе равнявал по тях, към тях бе причислявал и себе си. Тук бе станало обратното: онези, на които бе гледал отвисоко, се бяха оказали по-силни от него именно защото умееха да страдат и търпят. По-рано той беше силен сред силните, бяха го изтръгнали от обичайната обстановка, бяха го лишили от средата, в която бе съществувал, и той бе разбрал, че няма на какво да се опре, че сам за себе си е нищо. А тези хора разчитат само на себе си, на собствените си сили, макар и мизерни, те са им достатъчни, за да изтърпяват безропотно всички несгоди, да живеят с надежда.

До такива безжалостни към себе си изводи стигаше Саша. И въпреки това не можеше да надвие отчаянието си — още едно доказателство за нищожността на волята му. Не мислеше за нищо освен за своето отчаяние. Селските новини, бъркотиите в районния отдел по образованието, разхайтените ученици — какво го интересуваха те? Безинтересно, чуждо, скучно…

Рано сутрин вземаше съчмалийката на хазаина и неговата лайка Жучок и отиваше в гората да бие лещарки, връщаше се по пладне, а два-три часа преди залез отиваше пак, дори не защото това време се смяташе за най-доброто за лов. Искаше да се изтощи с ходене, та някак да се отърве от проклетите мисли. Съчмалийката беше стара, но съчмите бяха добри, номер шест — най-подходящият. И Жучок беше хубаво куче, вълчи тип: заострена муцуна, дръпнати очи, в тъмното те светеха с червеникаво пламъче, остри щръкнали уши, як мускулест врат, пухкава опашка, завита на пръстен и метната на гърба. Съобразително куче, бързо подплашваше лещарката, тя излиташе на дървото, притискаше се до ствола му, ставаше почти незабележима, особено когато кацаше на ела, покрита с лишеи. Жучок я лаеше, привличаше върху себе си вниманието на птицата, Саша стреляше от около дванайсет крачки, лещарката падаше, Жучок се втурваше и се връщаше с птицата в зъбите. От всеки лов Саша занасяше на Зида по пет-шест лещарки, тя ги изпичаше в сметана, ставаха много вкусни и Саша ядеше с удоволствие, особено когато успяваше да се сдобие при Федя с малко спирт, а обикновено успяваше, защото носеше лещарки и на него.