Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Негодник!

— Заявих му, че още днес ще окача верижката и никой няма да му отвори, а ако тропа, ще извикаме милицията, ще заявим, че спекулира с пушки, че е човек без определена професия, всички съседи са против него, че и участъковият се е интересувал от него. Той пак започна да ме заплашва, а аз му казах: „Синът ми е арестуван и заточен, вече знам пътя и до прокурора, и до следователя, и до адвоката, с нищо не можете да ме уплашите, по-добре помислете за себе си и ако утре сутринта не напуснете, после не се сърдете на мен, пред нищо няма да се спра.“ И така си излязох. А на сутринта той си изнесе багажа, своя.

— Как така своя? Ами моите дрехи?

— Твоите ги остави.

— За да има повод да дойде да ги вземе.

— Може би се надява да се сдобрите?

— Няма да го дочака.

— А едно нещо изобщо не очаквах — каза Софя Александровна, — че ще ми върне ключовете, мислех, че ще трябва да сменяме бравите.

— Предвидлив е — позасмя се Варя. — Ако в апартамента стане кражба, заподозрени ще бъдат онези, които са имали ключове, затова ви ги е върнал.

— Възможно е — съгласи се Софя Александровна.

— А за дрехите не се безпокойте, ще ги взема вкъщи и ако дойде за тях или се обади по телефона, кажете му: Варя си ги взе, говорете с нея.

— Правилно, дрехите са твои, носи си ги.

— Ще видим — отговори неопределено Варя, твърдо решила още утре да предаде дрехите чрез Льовочка.

Тя нежно прегърна Софя Александровна.

— Толкова съм виновна пред вас, заради мене изтърпяхте какво ли не.

— Какво говориш, детето ми, забрави това, не се страхувай от него, такива са силни само със слабите, храбри са само с плахите.

— Знам това — позасмя се Варя, — снощи ме извика навън, заканваше се да ме убие.

— Така ли?

— Да, да, аз му се надсмях и си отидох.

— Браво, точно така с него!

Самата Варя беше доволна от себе си, чувствуваше своята сила, своята независимост. Да, да, най-сетне независимост! Не се подчини на чуждата воля, успя да прекрачи всичката тази кал, какво, че бе стъпила накриво, какво, че бе сгрешила, нали в края на краищата човек се учи от грешките си. По цял свят хората се борят за къшей хляб, за място под слънцето, навсякъде се приспособяват към обстоятелствата, важното е да останеш човек, да не позволиш на никого да тъпче достойнството ти. Тя постигна това и може да бъде горда.

— Писмо на Саша ли пишете?

— Да, детето ми, на Саша. Трябва да го пратя още утре, страх ме е, че няма да стигне преди развалянето на пътя. През октомври и ноември, докато Ангара не се заледи, връзките с онези места са невъзможни. Искам непременно да получи писмото ми с последната поща.

Варя си представи Саша, застанал самотен на брега на далечната сибирска река, и също и се дощя да му напише поне две думи, да му достави малко радост. Сега, след всички изпитания, през които бе минала и в които бе устояла, отново й беше леко на душата, затова й беше леко и да пише на Саша — най-добрия човек, когото познаваше.

— Може ли да му напиша няколко думи?

— Ама разбира се, Варенка — зарадва се Софя Александровна, — той ще бъде щастлив, та нали никой освен мене не му пише.

Варя взе лист пощенска хартия, помисли, топна перото в мастилницата и написа:

„Здравей, Саша! Сега съм у майка ти, пишем ти писмо. Ние сме добре, майка ти е здрава, аз работя в Моспроект…“

Помисли малко и добави:

„…Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“

Пребиваването в Сочи беше тягостно за Киров. Участието му в работата върху учебника беше формално: четеше написаното от референтите, одобряваше одобреното от Сталин. Разбираше, че Сталин прекроява историята не само за да възвеличи собствената си личност, но и за да оправдае своите минали, сегашни и бъдещи жестокости. Ала не можеше да възразява, безсмислено беше да спори по теоретически въпроси, не е теоретик, нито историк, Сталин има на разположение цял легион историци и теоретици, способни да докажат каквото и да било. Не бива да се меси в тези неща. Но не бива и да пише статии за ролята на Сталин на Кавказ.

Киров пет години бе възглавявал азербайджанската партийна организация, бе опознал из основи нейната история, ролята на Сталин в Баку му беше добре известна, тя беше роля на редови професионален революционер. По-особената му роля в Баку се измисля сега, със задна дата, както впрочем и много други неща. Той, Киров, също взема участие в това. Но това бяха въпроси, свързани с глобалните проблеми на историята, с твърденията, че Сталин е наследник на Ленин, това беше необходимо на партията, той, Киров, приемаше тези твърдения, трябваше да се съгласи с някои отстъпления от истината. Обаче всичко вече бе приключено, борбата бе завършила, за какво му бяха сега на Сталин лаврите на ръководител на печатницата „Нина“? Иска чрез него, чрез Киров, да си разчисти сметките с Енукидзе ли? Той няма да участвува в това.