Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Когато през 1926 година започна работа в Ленинград, Киров разбираше сложността на задачата си. Комунистите от Ленинград гласуваха за Зиновиев. Като задействува всичките си организационни и пропагандистки средства, Централният комитет за кратко време ги убеди да гласуват срещу зиновиевската опозиция, за решенията на Четиринайсетия конгрес, за линията на ЦК. Тази беше първата в историята на партията акция, след която десетки хиляди комунисти се отказаха от вчерашните си възгледи и гласуваха за други, които до вчера бяха осъждали. И тази акция проведе той, Киров. Горчива беше победата му. И всичките му усилия през тези години бяха насочени към възстановяването на чувството на вътрешно достойнство у лениградските комунисти, към заличаването на душевната травма, която им бе нанесъл. Да, той е за желязна дисциплина в партията, но на партията не й трябва безсловесна, покорно гласуваща маса — той не желае да ръководи такава партийна организация. Революционният Питер трябва да си остане люлката на Октомврийската революция, питерските работници — авангардът на руската работническа класа, Ленинград — градът на прогресивната европейска наука, на прогресивното изкуство и култура. Именно затова беше против преместването на Академията на науките в Москва. Не срещна подкрепа в Политбюро, там се ръководеха от простото съображение: науката служи на социалистическото строителство и следователно трябва да е близо до центъра, който ръководи това строителство, близо до народните комисариати и директивните органи. Киров не беше съгласен. Но не го подкрепиха, присмяха му се: Киров не иска да пусне от Ленинград дори престарелите академици. И Сталин му се присмя. Но Сталин добре разбираше — Киров е против всичко, което наранява самолюбието на ленинградчани.

Във всеки случай неговата политика, политиката на Киров, даде резултати. Дълги години тактично, настойчиво убеждава ленинградските комунисти, че смята неправилното им гласуване в навечерието на Четиринайсетия конгрес на партията за случаен епизод без никакви последствия, че недоверието им към Сталин е неоснователно, че политиката на Сталин е единствено правилната. А не беше лесно да убеди в това ленинградските комунисти. Политическото ниво на ленинградските комунисти е високо. През тези години се проведе колективизацията с крайностите при разкулачването, с неубедителните маневри на Сталин по повод „главозамайването от успехите“. През тези години страната изтърпя глада, строгото нормиране на продукти и стоки, Киров правеше всичко ленинградчани да бъдат сити, затова често влизаше в конфликт с московските комисариати. Но и Ленинград изпълняваше задълженията си пред партията. Десетки хиляди комунисти изпрати Ленинград през тези години на село като двайсет и пет хилядници, в политотделите на МТС-тата и совхозите, в транспорта и на най-големите строежи на петилетката. Ленинград се лиши от своята партийна работническа гвардия. Изисквайки и приемайки тези жертви, партията сякаш връщаше на червения Питер неговата роля. Значи инцидентът с гласуването преди Четиринайсетия конгрес и свързаното с него недоверие към ленинградските комунисти бяха забравени изцяло и завинаги.

И ето, когато раната зарасна и вече не болеше, Сталин реши да я развреди отново, след осем години реши да напомни на ленинградчани онзи епизод, да накаже, да отмъсти, защото зад Сталиновото искане „да се ликвидират спотаилите се и неразоръжилите се“ се криеше стремежът да се разгроми ядрото на ленинградската партийна организация. Киров няма да допусне това. Политбюро ще го подкрепи. Пък и самият Сталин няма да се реши да влезе в открит конфликт по такъв въпрос, разбира, че Политбюро няма да е на негова страна. Сталин не ще успее да превърне Централния комитет на партията и неговото Политбюро в послушни изпълнители на неговата воля. И това е гаранция, че Сталин никога не ще успее да се възцари над партията.

Сталин направи много за реконструкцията на страната и като всеки исторически деец наложи върху епохата отпечатъка на своята личност. Ленин би осъществил тази реконструкция с по-приемливи средства. Но Ленин го няма, тук е Сталин. Ленин ходеше с обувки, Сталин носи ботуши. Безспорно е обаче, че Русия се превръща в една от могъщите индустриални страни в света, в страна на прогресивната наука, на мощната техника, на високата култура. Тя не може да се управлява с терор. Науката, културата, техниката изискват свободна размяна на мисли. Насилието ще стане преграда по пътя на развитието на страната. Марксизмът учи, че обективните исторически закони са над отделната личност и са по-могъщи от нея. Логиката на историческите процеси е неумолима. Сталин ще бъде принуден да се подчини на тази логика. Трябва да се даде път на историята, да се работи, да се развива промишлеността, науката, културата, естествено противодействувайки на всякакви крайности.