Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Аз съм в Ленинград осем години — каза Киров, — през тези осем години нищо не ми се случи. Не е имало и намек за нещо подобно.

— Вчера не е имало, днес няма, утре може да се появи — възрази Сталин, — нищо не е вечно, нищо не е безкрайно. Идването на Хитлер на власт кардинално променя обстановката. Сега опозиционните сили в нашата страна ще получат подкрепа в лицето на милитаристичните стремежи на Германия. Безспорно тези милитаристични стремежи са насочени преди всичко към Запада. Но Западът се мъчи да ги пренасочи към нас. Подобен обрат може да създаде у нас кризисна обстановка. Кой ще се възползува пръв от нея? Опозиционните сили… Какви опозиционни сили имаме ние в нашата страна? Монархисти? Кадети? Есери? Меншевики? Те не съществуват, пометени са завинаги, неспособни са да се възродят, народът навеки се свърза със съветската система. Значи единствената опасност се крие в опозиционните сили вътре в съветската система, вътре в партията. Кои са те? Троцкистите, зиновиевците, бухариновците. Разбират ли това самите те? Безспорно го разбират. А засега маневрират. Главната им задача е да се опазят, да опазят кадрите си. Ама, ще кажете, били малко? Няколко хиляди души? А колко бяхме ние, болшевиките, през седемнайсета година? Също няколко хиляди души. Но ние правилно се възползувахме от ситуацията и победихме. Какви основания имаме да смятаме, че хора като Зиновиев, Каменев, Бухарин не ще съумеят да се възползуват от подходящата ситуация, щом имат зад гърба си не хиляди, а десетки хиляди спотаили се привърженици? Нима всички бивши меншевики няма да подкрепят Зиновиев? Нима разкулачените селяни, есерите, кадетите няма да подкрепят Бухарин? Те ще гледат на Зиновиев и Бухарин като на трамплин, като на временни, но единствено приемливи фигури в дадената кризисна ситуация: народът ги познава, партията ги познава. А дето са се разкайвали и са признавали грешките си — никой няма да си го спомни. Какви по-големи грешки направиха Каменев и Зиновиев през седемнайсета година — и нищо, всичко им простихме, всичко забравихме. Петнайсет години Троцки се бори срещу Ленин, но щом премина към болшевиките, веднага всичко му простихме, всичко забравихме. Народът се интересува не от миналото на политическия деец, а какво представлява той днес, в дадения момент. Зиновиев, Каменев, Бухарин отлично разбират всичко това — то е елементарна стратегия. Най-важното за тях е да се опазят, да дочакат своя час. В това отношение са по-хитри от Троцки. Троцки бе лош политик, с нищо не се съобразяваше, и кадрите му с нищо не се съобразяваха, ние ги познаваме всичките, държим ги под око. Зиновиев и Бухарин са по-хитри, навреме капитулираха, не разкриха кадрите си, тези кадри са се спотаили и са готови да надигнат глава всеки момент. Много са, твърде много: всички обидени в партията, всички обидени в страната. Голям и опасен потенциал. А ето че „ние“ се грижим за този потенциал, пазим го, не даваме косъм да падне от главата му.

— Ленинград ли имате предвид? — попита Киров.

— Да — хладно отговори Сталин, — имам предвид Ленинград като повалена опора на опозицията и другаря Киров като човек, който не желае да повали тази опора.

— Не е така — спокойно възрази Киров, — историята на партията ни учи и на друго. В партията винаги е имало разногласия по въпросите на стратегията и тактиката, имало е спорове и дискусии. Но щом партията е вземала решение, дискусиите са приключвали, никакви опозиции вече не са съществували и никой от бившите опозиционери не е бил отхвърлян. Напротив. Ленин ни учеше на грижливо, другарско отношение към онези, които са се заблуждавали по едни или други въпроси. Аз напълно отговорно заявявам: в ленинградската организация няма никакви троцкисти, зиновиевци, бухаринци. Безспорно ние се сблъскваме с отделни антипартийни, антисъветски настроения, но те подават глава най-вече от средата на буржоазните класи и нямат никакво отношение към бившата опозиция. И ленинградските работници комунисти, които през двайсет и пета година гласуваха за Зиновиев, отдавна скъсаха със Зиновиев, отдавна забравиха за него. Да ги репресирам след осем години, задето в името на партийната дисциплина са гласували за своето ръководство — не мога и няма да го направя. Ако смятате политиката ми за неправилна, можете да ме отзовете от Ленинград, но докато съм в Ленинград, няма да променя тази политика.

Напрежението, което през цялото време се усещаше у Сталин, изведнъж спадна и той спокойно, дори равнодушно каза: