Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Искате да ми направите старческа протеза.

— Защо старческа? Старците носят изцяло изкуствени челюсти, те нямат зъби, а вие имате свои зъби. И дай боже, още дълго ще ги имате.

Преди няколко години, когато извадиха кътниците на Сталин и за пръв път му предложиха да му направят протеза, той се умърлуши: край! Старец с изкуствени челюсти! Беше виждал как старци си ги свалят за през нощта и ги слагат в чаша с вода. Така си сваляше протезата тогава още не толкова старият Солц, те живееха заедно в Петербург в конспиративна квартира, именно у Солц за пръв път видя изкуствена челюст. Когато говореше, а той винаги говореше развълнувано, челюстта му падаше, Солц я подхващаше с език, фъфлеше, произнасяше думите неясно — неприятна гледка.

Но зъболекарите му обясниха, че му предлагат не изкуствена челюст, а златна пластинка, на която ще бъдат закрепени изкуствени кътници, и той ще има с какво да сдъвква храната си. Направиха пластинката, той свикна с нея, не му пречеше, нямаше усещането, че е беззъб. После, когато му извадиха още два зъба, предложиха да направят частична плакова протеза, каквато предлага сега Липман, и му сочеха същите доводи, но той отказа, направиха златната бюгелна протеза, която сега Липман държи в ръцете си, и независимо от всички предупреждения, тази протеза му служи добре.

Сега Липман пак му предлага да си направи старческа протеза. Липман какво ли разбира, той вижда в НЕГО пациент и забравя, че ТОЗИ пациент го гледат милиони хора и той не може да застане пред тях с изпадаща челюст, не може да фъфли, да говори, сякаш има каша в устата.

— Направете златна — каза Сталин.

Липман не посмя да възразява повече.

— Добре, слушам. Ако раничката ви наболява, вземете хапче пирамидон, ако трябва, извикайте ме. А утре ми разрешете да видя как върви заздравяването.

— Утре по това време ще ви поканят.

Липман си тръгна. Сталин отиде до огледалото, отвори уста, озъби се… Грозновата картина, горе само пет зъба, жълти, одимени… Нищо, Жданов ще го изтърпи няколко дена с пет зъба. И Киров ще го изтърпи.

При мисълта за Киров Сталин се намръщи. Не иска да се включи в борбата, не иска да укрепи ръководството на партията!

Този ден Сталин не прие никого, да мине упойката, раничката да заздравее. Както нареди лекарят, два часа не яде нищо, за обед му сервираха студен борш от цвекло и позатоплени кюфтета — правилно, нали няма с какво да дъвче. Раничката не го болеше, венецът също, не се наложи да взема пирамидон.

На сутринта дойде Липман, огледа устата, доволно каза:

— Всичко върви прекрасно, след два дена започваме.

— Как си почивате? — попита Сталин. — Не скучаете ли?

— Какво говорите, Йосиф Висарионович, имам ли време да скучая? Наблизо е морето, плажът, пък и гледам, на бюрото хартия, подострени моливи, седнах да пиша.

— А какво пишете?

— Специален труд по протезирането.

— Желая ви успех.

Сталин обядва и вечеря сам: не му се излизаше на общата маса без зъби. Но трябваше да работи. Вечерта при него дойдоха Жданов и Киров. Седнаха на верандата, запрелистваха вестниците.

— И тъй, Хитлер е пожизнен фюрер на германския народ и райхсканцлер на империята.

— Току-виж, обявил се за император — засмя се Киров.

— Няма да направи тази глупост — забеляза Жданов.

— Да — съгласи се Сталин, — няма смисъл: императори е имало много, а пожизненият фюрер е един, само той. Пък и няма деца, не може да създаде династия… — Очите му се плъзгаха по страницата на вестника. — Ето, Зиновиев пак е изригнал статия, всеки ден пише. Който и вестник да разгърнеш, все срещаш имената на Зиновиев, на Каменев, на Радек. Пишат, пишат, пишат…

— Нямат си друга работа, затова пишат — каза Жданов.

— Но ето кое е интересно — продължи Сталин, — всяка статия възхвалява другаря Сталин — той бил такъв, онакъв, велик, гениален, мъдър, едва ли не по-голям от Маркс, Енгелс, Ленин. Защо го възхвалява? Нима може Зиновиев искрено да възхвалява другаря Сталин? Не може! Той мрази другаря Сталин. Значи лъже, не пише каквото мисли. Защо лъже? Нали добре разбира, че никой, включително и другарят Сталин, не му вярва. Страх ли го е? От кого го е страх, нали никой и с пръст не го бутва.

— Иска да докаже, че се е разоръжил, че за нищо не претендира — каза Киров.

— Да допуснем — съгласи се Сталин, — съмнително е, но да допуснем. Обаче той се унижава. А никой никога не забравя собственото си унижение. Всичко може да се забрави: оскърбления, обиди, несправедливости, но нито един човек не забравя унижението, то си е в човешката природа. Зверовете се преследват, бият се, убиват се, изяждат се, но не се унижават взаимно. Само хората се унижават. И нито един човек не забравя унижението си и никога не прощава на онзи, пред когото се е унижавал. Напротив, намразва го завинаги. И колкото повече Зиновиев възхвалява Сталин, колкото повече се унижава пред него, толкова повече ще мрази другаря Сталин. И Радек се престарава, възхвалява, но Радек е дърдорко, несериозен човек, вчера възхваляваше Троцки, днес Сталин, утре, ако трябва, ще възхвалява Хитлер. На такъв му дай сандвич с горчица — ще го излапа, ще се оближе, че и благодаря ще каже. Но Зиновиев и Каменев — не, други са техните амбиции, цял живот са се гласили за вождове, и сега се гласят. Още повече че армията им расте, към тях се присъединиха Бухарин, Риков и компания.