Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Киров сви рамене.

— Зиновиев и Бухарин — каква връзка има между тях?

— Сергей Миронович — меко проговори Жданов, — ами нали Бухарин тайно тичаше при Каменев, търсеше съюз с него.

Жданов харесваше на Киров, но все пак има въпроси, които членовете на Политбюро обсъждат само помежду си. Жданов не е член на Политбюро. Сталин започна този разговор пред Жданов нарочно, за да изтъкне, че не вижда разлика между Киров и Жданов.

— Вижте какво, другарю Жданов — сухо възрази Киров, — това беше преди осем години, когато ръководството на партията още не беше се стабилизирало, когато Зиновиев и Каменев претендираха за властта. Сега те добре разбират, че вече нямат шансове, примирили са се с положението си, с поражението си дори само защото дълги години се разкайваха, компрометирани са и аз мисля, че вече на нищо не разчитат.

Жданов искаше да отговори. Сталин го възпря с жест.

— Политиците винаги претендират за властта. И колкото повече се унижават, толкова повече се надяват да отмъстят за униженията си. Те на никого не ще ги простят, на първо място на мене и на тебе. Зиновиев смяташе Ленинград за бащиния, преди Четиринайсетия конгрес ленинградската организация гласува за Зиновиев, срещу партията. А сега вече осем години ленинградската организация се възглавява от другаря Киров и ленинградската организация следва другаря Киров. Ленинградската организация вече не ще да знае никакъв Зиновиев, тя знае само Киров. Ще ти прости ли това Зиновиев? Не, няма да ти го прости. И при първа възможност ще ти отмъсти.

— Не разбирам за какво говорите — Киров сви рамене. — Не разбирам, не виждам, не се досещам как, по какъв начин, с чии ръце те се канят да ми отмъстят.

— Ръце винаги ще се намерят — отговори Сталин, — за такава работа винаги се намират ръце. Още повече ще се намерят в Ленинград, там има много зиновиевски коренчета, ти не искаш да ги изскубнеш, вярваш на всичките тези уж разкаяли се и уж разоръжили се хора.

Сталин втренчено загледа Киров. Чужди очи, лице със следи от сипаница. Тези следи все пак развалят лицето. И му стана неприятно. Като помисли човек: голяма работа, следи от сипаница! Но е неприятно! Следите от сипаница по лицето на Киров му напомниха, че и той има такива.

— Другарю Сталин — твърдо каза Киров, — през двайсет и пета година ленинградската организация гласува за Зиновиев. Но нали още през двайсет и шеста тя вече гласува за нас, за Централния комитет. Това са редови членове на партията. През двайсет и пета партийните ръководители от горе до долу ги уговаряха, а ако си говорим честно, им заповядваха да гласуват за ленинградското ръководство, да не гласуват би означавало да нарушат партийната дисциплина. За съжаление такива са недостатъците на демократическия централизъм: всяка партийна организация временно може да последва своето ръководство по погрешен път. Редовите партийни членове не са виновни и ние нямаме право да ги наказваме за това.

— „Редовите партийни членове“ — позасмя се кисело Сталин, — лоши партийни членове са те, щом един секретар на районен комитет може да ги настрои срещу партията, срещу нейния Централен комитет. Ленинградските комунисти далеч не са толкова простодушия, колкото се мъчиш да ни ги представиш. И до ден днешен смятат града си за люлка на революцията, а себе си за авангард на руската работническа класа. И друго: в Ленинград останаха не само онези, които са гласували в името на партийната дисциплина, но и онези, които са ги принудили да гласуват. И те се пишат разкаяли се, но тяхното разкаяние по нищо не се различава от разкаянието на Зиновиев и Каменее, те очакват своя час, разбират, че този час може да настъпи при най-дребната безредица в партията, в страната, в държавата. Достатъчно е да премахнат мене, тебе, двама-трима члена на Политбюро и ето ти я безредицата, тогава те не ще закъснеят да се възползуват от нея — опитни политици са. Ние пък с тебе изобщо не можем да очакваме пощада от тях. Ако докопат властта, ще избият всички ни до крак. А ти им се доверяваш, либералничиш с тях. Мислиш, че ще ти кажат благодаря? Не, драги! А ти се разхождаш по улиците, сядаш в партера на театъра. Непредпазливо, много непредпазливо. Нима не разбираш? Нима Политбюро трябва да издаде специално решение за твоята охрана?

— Моля да не се вземат никакви решения — побърза да каже Киров, — моята охрана е достатъчна и сигурна.

— Ти смяташ така — възрази Сталин, — а Политбюро може да има друго мнение по този въпрос. Има определен ред за охраняване членовете на Политбюро, единствен ти го нарушаваш.