Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Това нищо ли не ви напомня?

Варя минаваше покрай „Национал“ два пъти дневно, когато отиваше и когато се връщаше от стола, и той, общо взето, нищо не й напомняше. Веднъж беше идвала тук с Вика, отдавна, през пролетта, и впечатленията от другите ресторанти, където бе ходила с Костя, бяха изместили спомена за това посещение.

— Спомням си нещо — спокойно отговори Варя, — тук се запознахме с вас, тогава бях с Вика Марасевич.

— Ами спомняте ли си Александровската градина? Пейката, която преграждаше входа, свирката на пазача… Нашето бягство… Вашия скъсан чорап…

Явно тези спомени му бяха скъпи. Те накараха и Вариното сърце да трепне — друго време, друг живот, други надежди… Но в тона на Игор Владимирович долови очакване… Защо? Тя си има мъж! За дълго ли? Сега вече сигурно няма да е за дълго. И все пак…

— Да — равнодушно отговори Варя, — имаше нещо такова…

Дума да няма, Игор Владимирович й харесваше. Но само като човек. И тогава, в „Национал“, тя веднага разбра, че той не е като Вика и нейните приятели. И сега го видя в работата му, сред толкова бележити хора. Идваше Шчусев, идваше известният художник Лансере, който бе изрисувал залите на Казанската гара, сега щеше да рисува тавана в главния ресторант при новия хотел, идваше един американец, консултант по хладилниците и другата най-модерна кухненска техника, идваха архитекти и инженери, за да съгласуват някои подробности от проекта. После Льовочка й казваше имената на тези хора — кое от кое по-прочути.

Вечер на Варя не й се тръгваше от работа, не й се прибираше вкъщи — тя не може да живее живота на Костя, не го обича, просто го съжалява. Тогава той й казваше: „Може би до тебе и аз ще стана човек.“ Празни думи, не стана и няма да стане човек.

След историята с наметката се държеше така, сякаш нищо не беше се случило: такъв е животът на комарджията, днес печели, утре губи, днес е богаташ, утре може и за хляб да няма. Това е, трябва да потърпим, да преодолеем временните несполуки. Варя мълчеше, той разбираше, че тя не приема доводите му, виждаше нейната отчужденост, затвореност. И все пак упорито искаше да я приобщи към своя начин на живот. Веднъж донесе златна гривна, сложи я на ръката й, небрежно подхвърли:

— Носи я!

Тя свали гривната, остави я на масата.

— Няма да я нося.

— Защо?

— Никога не съм носила златни украшения и нямам намерение да нося.

Той я прониза с бесен поглед, но се въздържа.

— Можеш и да не я носиш, гривната е твоя.

Прибра гривната в кутийката, грижливо я зави в хартията, пъхна я в чекмеджето и го заключи, после са пошегува:

— Една дама трябва да има ковчеже за бижута. Но докато нямаш ковчеже, да остане тук.

Тя нищо не отговори, знаеше — тази гривна ще изчезне също така внезапно, както се бе появила.

Същия ден той остави в чекмеджето и пари. Варя не ги пипаше, дори не знаеше колко са.

— Защо не вземаш пари? — попита я веднъж той.

— За какво ми са? Ти не се храниш вкъщи, а аз обядвам в стола.

— И за обеда се плаща.

— Стига ми и заплатата.

Скоро парите изчезнаха, изчезна и златната гривна. Пари на нея не й трябват, гривната не й трябва, но е длъжна да му каже за изчезването им, за да няма недоразумения.

— Ляленка — гальовно отговори Костя, — прости ми и този път, ще си ги върна, не се ядосвай.

— Не се ядосвам и не е необходимо нищо да връщаш. Не ми трябват нито парите, нито гривната. Те изчезнаха и аз сметнах за необходимо да ти съобщя. Макар да ми беше ясно, че си ги взел ти.

Той повиши глас:

— А щом ти е било ясно, че съм ги взел аз, защо трябваше да ми съобщаваш?

— Неприятно ли ти е да ти съобщавам такива неща? Не носи вече скъпи вещи и пари, пази си ги на друго място.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук не е заложна къща, нито е спестовна каса. Там ще бъдат на по-сигурно място, а тук аз и Софя Александровна отговаряме за тях.

— Не искаш да разбереш в какви условия живея аз.

— Да, не искам. Не мога нито да разбера, нито да приема такъв живот.

— Разговаряш с мене като с чужд човек.

Тя се обърна, погледна го право в очите.

— Да, ние сме чужди хора и най-правилното ще бъде да се разделим.

— Ах, така значи! — Той изкриви устни, бавно изговори думите: — Когато имам късмет, съм добър, а щом късметът ме изостави, вече не съм нужен.

— Добре знаеш, че не е така. Не съм ти се натрапвала да ме водиш в Крим, не съм ти искала скъпи кожи и златни гривни. Просто се убедих: ние нямаме и не можем да имаме общ живот.

Той все така презрително процеди: