Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Ами пирамидите, храмовете — възразяваше Варя, — ами архитектурните паметници, великите живописци на Възраждането?

— За да се наслади на произведенията на Микеланджело и Рафаел, човек трябва да отиде в Рим, Флоренция, Дрезден, да посети Лувъра или нашия Ермитаж. Но при Данте или Гьоте не е необходимо да ходя, те са винаги с мен. — Михаил Юриевич обгърна с поглед полиците и шкафовете.

— Тази библиотека е вашата крепост, вие се криете в нея — усмихна се Варя и каза, че си е купила книга на Пилняк.

— Казват, че бил добър писател — сдържано отговори Михаил Юриевич, — сега има много интересни писатели! Зошченко, Бабел, Тинянов… Но хората на моята възраст, Варенка, предпочитат да поддържат старите си познанства. С познатия автор се чувствувам като с изпитан приятел, когато го препрочитам, се връщам в младостта си, в детството, пътешествувам из своя живот.

Понякога Михаил Юриевич измъкваше изпод кревата или иззад бюрото плетени куфари в калъфи от зебло, развързваше калъфите, изваждаше връзки списания: „Мир искусства“, „Веем“, „Аполлон“, „Золотое руно“, отпечатани на разкошна хартия, украсени с винетки и орнаменти от прочути майстори.

— Това очевидно вече никога няма да се върне — казваше с тъга той, — разцветът на символизма, разцветът на руското изкуство… Беноа, Сомов, Добужински, Бакст…

— Аз пък обичам „передвижниците“ — каза Варя, — те са велики художници, техните творби живеят вече толкова години, а „мирискусниците“ 33 33 „Мир искусства“ — художествено обединение, сформирано в края на 90-те години на XIX век, съществувало до 1924 г., оглавявано от С. П. Дягилев и А. Н. Беноа, същевременно редактори на едноименното списание. — Б.пр. вече почти никой не ги знае.

Михаил Юриевич я погледна косо през стъклата на пененето си.

— Сега не ги признават, не ги пропагандират, но те имат безспорни заслуги: високохудожествена графика, изящна орнаменталност, изтънченост.

Не биваше да казва, че днес никой не познава „мирискусниците“. Михаил Юриевич се огорчи.

— Михаил Юриевич, готова съм да стоя при вас с часове, не вили уморявам?

— Ама моля ви се, Варя, ни най-малко! Радвам се, че идвате.

Той често си спомняше за Саша.

— Саша е художествена натура. Той е простодушен, съзерцателен, много е наблюдателен, оценките му за прочетеното говорят за добър вкус. Ала времето стимулира активните страни на характера му и той не тръгна по пътя, който му сочеше природата. Но Саша широко използуваше библиотеката ми, много четеше.

— Какви книги обичаше той?

— Прекрасно познаваше класиката, особено Пушкин. Можеше да рецитира по цели страници от Пушкин, добре познаваше Толстой, Гогол, Чехов, Салтиков-Шчедрин. Не обичаше Достоевски.

— И аз не обичам Достоевски — каза Варя, — измъчвам се, като го чета.

— След време може и да го обикнете… Да, та за Саша. Обичаше французите, особено Балзак и Стендал, нали ги чете в оригинал.

— Така ли? — учуди се Варя. — В нашето училище се учеше немски.

— Саша е завършил сигурно пет години преди вас, а тогава се учеше и френски, и немски. По-късно е останал само немският. Имам доста хубава библиотека на френски и Саша четеше в оригинал. За съжаление не отиде да учи филология, сметна, че на страната са нужни инженери. Впрочем ситуацията, в която попадна, може да промени житейския му път: страданието изостря душевната наблюдателност, развива художествената дарба, пък и след заточението едва ли ще може да се върне към обществена работа.

— Може да преразгледат делото му, може да го освободят, нали изобщо не е виновен.

Михаил Юриевич поклати глава със съмнение.

— Да го освободят ли? Не съм чувал за такива случаи. Пак добре, ако го освободят, когато му изтече присъдата.

— Тоест как така? — смая се Варя.

— Не твърдя, но допускам: може и да не го освободят, знам такива случаи — на политическите им удължават срока. В нашия вход живее една Травкина, познавате ли я?

— Виждала съм я. Познавам дъщеря й.

— Вие познавате по-малката й дъщеря, а голямата е на заточение, мисля от двайсет и втора година, ту в Соловки, ту в Нарим. Впрочем тя е есерка, не иска да се отрече от възгледите си, може затова да е. Със Саша може да не се случи същото.

Той гледаше Варя изкосо през пенснето си.

— Не бива да казвате това на Софя Александровна. Да се надяваме, че със Саша всичко ще мине добре.

— Разбира се, нищо няма да й кажа, това ще я убие, тя живее само с тази надежда: отново да види Саша, в това се състои животът й.