Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Отново засвири оркестърът, всички отново отидоха да танцуват и Костя пак възпря Варя.

— Наистина ли никога не сте ходили на море?

— Нали вече ви казах — не съм.

Загледан право в очите й, той бавно изрече:

— С влак до Севастопол, с автобус до южния бряг на Ялта. Заминаваме утре, докато имаме пари — той кимна към чантичката, — влакът тръгва следобед, вземи си най-необходимото, бански, рокля с презрамки, впрочем всичко може да се купи и там.

Варя го гледаше изумено. Как бе посмял да й предложи такова нещо?! Нима му е дала повод? Как?

— Нямате с кого да прекарате поредния си отпуск ли? — попита тя, като вложи в тези думи цялото презрение и всичката ирония, на която бе способна.

Той гордо вирна глава и ясно произнесе:

— Аз никога нямам пореден отпуск, аз сам си давам отпуски, от никого не завися.

Сега тя разбра какво я бе привлякло в този човек: той е независим и й предлага да сподели неговата независимост. Разбираше за какво ще я задължи евентуалното съгласие. Но от това тя не се страхуваше, това трябваше да стане рано или късно. Плашеше я друго. Той е комарджия, спечелил е пари, сега иска да ги пръсне с новичко момиче.

За да изясни, че й предлага не само това пътуване, той добави:

— Останалото ще купим, когато се върнем.

Варя помълча, помисли, после каза:

— Как мога да тръгна с вас, нали изобщо не ви познавам.

— Ами тъкмо ще ме опознаеш.

— А защо ми говорите на „ти“, струва ми се, не сме пили брудершафт.

Той посегна към бутилката.

— Можем да пием.

Тя отстрани ръката му и макар да разбираше баналността на думите си, не намери други, попита:

— За каква ме мислите?

— Мисля, че си такава, каквато си. Ти си чаровно, чисто момиче — каза искрено той и сложи ръката си върху нейната.

Варя не си дръпна ръката. Той не стискаше дланта й, не опипваше пръстите като плахите хлапаци, той простичко и меко постави ръката си върху нейната и това й беше приятно. Видя, че и на него му е приятно просто да държи ръката си върху нейната.

Той гледаше спокойно и снизходително шумната зала, независим, могъщ човек, с пари в джоба, седнал до момиче, единственото, на което има доверие, единственото, което признава тук. Нищо, че на света няма герои, този няма да застава мирно и да поглъща с очи началника си, няма да мъкне под конвой куфара си по перона… Без да гледа Варя, той внезапно промълви замислено:

— Може би до тебе ще стана човек.

И се намръщи. Извърна се настрана.

— Добре — каза Варя, — ще дойда.

Саша метна теглича на врата си и се изненада колко леко се движи срещу течението голямата натоварена лодка. Въжето, преметнато през лъка — висок прът на носа, изтегляше лодката по оддора, успоредно на брега, изтегляше я леко, без миря — така Нил Лаврентиевич, пощаджията, наричаше ситните вълнички.

Прекосяваха реката с гребане. Саша и Борис сядаха на пейките, наместваха веслата във вилките и гребяха с всички сили, течението тук беше силно. Но дори из най-дълбоките места се виждаха шарените камъчета по дъното, толкова прозрачна и чиста беше водата. Само цветът й се менеше в зависимост от времето, ставаше ту стоманеносива, ту тъмносиня, ту синкавозелена.

— Бързичко ще стигнем — бъбреше Нил Лаврентиевич, — млади момчета сте.

Нил Лаврентиевич, припрян нисичък селянин с дребни черти на подвижното лице, навремето бил златотърсач по Лена, после партизанувал срещу Колчак, сега бил колхозник. За партизанлъка си разказваше мъгляво, явно лъжеше, преразказваше чужди случки, а за златотърсачеството казваше истината. Ангарците си имали обичай — докато са ергени, да търсят злато. Върнеш ли се със златен пръстен на ръката, значи си добивал злато, можеш да се жениш! Та и Нил Лаврентиевич така: ходил за злато, върнал се, оженил се, натрупал имот — шест крави. Из тия места и десет крави не означавали, че си кулак, още повече че не наемал ратаи, не държал сепаратор за мляко, не търгувал с тунгусите. Есенно време ходел в гората, удрял за една зима по шестстотин-седемстотин белки, добре печелел от кожите. Сега белката се изместила на север, че и самурите я изтребили, па и колхозът искал да се работи. По-рано мъжете имали грижа за сенокоса, всичко друго по стопанството лежало върху жените. Сега не мож ги различи, мъж ли е, жена ли е, все са колхозници.

Така, слушайки дългите и широки приказки на Нил Лаврентиевич, те се движеха покрай брега, край надвиснали скали, по каменни сипеи или газеха — там, където скалите бяха съвсем досами водата. Денем слънцето беше високо над главите им, прижуряше, вечер се изгубваше отвъд гората и тогава лилави тайнствени светлосенки насичаха брега.