Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— В един блок ли? — кой знае защо, се учуди той. — А къде?

— На Арбат.

— На Арбат ли? — кой знае защо, той пак се учуди. — С татко и с мама?

— Нямам баща и майка, те отдавна са починали. Живея със сестра си.

Той я погледна недоверчиво. Ресторантските момичета все гледат да се самоизтъкнат или с някоя голяма сполука, или с голямо нещастие, всяка иска да има съдба. Кръгло сираче на седемнайсет години — и това е съдба.

Но пред него не седеше ресторантско момиче.

— А пък моите всичките са живи — каза Костя, — татко, мама, четирима братя, три сестри, дядо, баба — видяхте ли колко роднини имам.

— Всички ли живеят в Керч?

— Не, пръснаха се — уклончиво отговори Костя, — а в Москва нямам никого. И нищо. Дори жилище.

— Но къде живеете, щом е тъй?

— Под наем, в една стая в Соколники. Варя се учуди:

— Имате толкова приятели и те не могат да ви намерят стая в центъра?

Хрумна й да го настани при Софя Александровна, нейната квартиранти скоро щеше да освободи стаята. Разбира се, преди да е говорила със Софя Александровна, нищо не биваше да обещава на Костя, но желанието да посрами неблагодарните му приятели надделя.

— Нищо твърдо не ви обещавам, но ще попитам една жена в нашия блок. Тя има свободна стая, може да ви я даде.

Той пак я погледна недоверчиво.

Но не, това момиче говореше сериозно.

— Би било чудесно — каза Костя, — би било просто великолепно. Тази жена има ли телефон?

— Първо аз трябва да говоря с нея.

Той се разсмя.

— Не ме разбрахте, не смятам да й се обаждам. Телефон ми трябва заради моята работа.

— Има телефон.

Не биваше да казва за стаята. Може нищо да не излезе.

— Ами как от рибар станахте електроспециалист?

— Какъв рибар… Живях край морето, затова казвам, че съм рибар.

— Аз пък никога не съм ходила на море — каза Варя. Той се изненада:

— Нито веднъж ли не сте виждали морето?

— Само на кино.

Сега той я гледаше в упор.

— А иска ли ви се?

— Има си хас!

Музиката замлъкна. Всички се върнаха на масата.

Костя се облегна назад, вдигна чашата си.

— Предлагам да пием за нашите нови познати: Варя и Зоя.

— Ура! — насмешливо подвикна Воля малкия.

Наздравиците наистина някак не подхождаха нито на тази компания, нито на момента, вече бяха пили и яли, на масата царуваше безредие, идваха някакви хора, сядаха, разговаряха.

До Костя застана младеж с очила, с професорска физиономия. Стиснал в ръка банкнота, по цвета и Варя разбра, че е десетачка, той попита:

— Четно, нечетно?

— Не играя — отговори Костя.

После реши друго.

— Чакай!… Варя, намислете си някакво желание. Намислихте ли?

— Намислих — каза Варя, без да е намислила нищо.

— Сега кажете: четно или нечетно?

— Четно.

— Четно ли? — поиска да повторят младежът.

— Четно — потвърди Костя.

Младежът сложи десетачката на масата. Какво видяха двамата с Костя върху нея? Костя се позасмя, прибра банкнотата и каза на Варя:

— Аз спечелих пари, а вие желание. Какво си намислихте? Тя каза първото, което й хрумна:

— Да ме вземат на работа.

— Не може да сте си намислили това, естествено ще ви вземат. Той беше разочарован.

— Каква е тази игра? — попита Варя.

Костя оглади с ръце десетачката, показа й номера: 341672.

— Тук има шест цифри, вие избрахте четните: четири, шест, две, събрани правят дванайсет. А на него останаха нечетните: три, едно, седем, общо единайсет. Вашите правят повече, печелите десетачката. Ако неговите правеха повече, ние щяхме да му дадем една десетачка, разбрахте ли?

Варя се разсмя.

— Не е висша математика.

— И най-хубавото в нея е, че разтваряш юмрук и веднага виждаш дали си спечелил, или си загубил — каза той с детинска радост.

— А как се казва тази сложна игра?

— Комар. Не „шмендьофер“, а просто комар.

— Комар по савойски — каза Варя.

Костя се разсмя.

— Чухте ли бе? Чу ли, Льова? Комар по савойски!

— „Савой“ ли имахте предвид или Савоя? — С усмивката си Ика искаше да подчертае, че никой освен тях двамата не разбира разликата между ресторант „Савой“ и Савоя, най-малко пък Костя.

— Имах предвид ресторант „Савой“ — раздразнено отговори Варя, недоволна, че Ика се подиграва на Костя.

— Ами разбира се, че ресторант „Савой“ — подзе Костя.

Съобразителен беше, долови разликата, макар да нямаше представа какво е това Савоя. Седеше на крайчеца на своя стол и беше метнал ръка върху облегалката на Вариния, но не я докосваше.

Завоюва я с примитивни средства, дързък е, настойчив, но не умее да запазва самообладание — Варя разбираше всичките му ходове. Но не и се искаше да го обижда, в края на краищата, както и другите тук, тя се наслаждава на живота за негова сметка. Пък и с нещо й харесваше, беше не само ларж, но и добър, искрен.