Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Да — усмихна се Фрида.

— Само едно постигнаха — позасмя се Мария Фьодоровна, — селянинът няма да се бие при една война. За какво да се бие? По-рано се страхуваше, че ще се върне помешчикът, ще му вземе земята. А сега земята и без това му я взеха, за какво да се бие?

— Това е спорен въпрос — каза Саша, — за народа, за нацията има ценности, заради които ще се бие.

— А вие ще идете ли да се биете? — попита Мария Фьодоровна.

— Разбира се.

— И за какво?

— За Русия, за съветската власт.

— Та нали нас съветската власт ни докара в Сибир?

— За съжаление така е — съгласи се Саша — и все пак виновна е не съветската власт, а онези, които недобросъвестно се възползуват от нея.

— На колко сте години? — попита Анатолий Георгиевич.

— На двайсет и две.

— Млад е — усмихна се Анатолий Георгиевич, — всичко е пред него.

— Че какво е пред него? — мрачно попита Мария Фьодоровна. — На колко сте осъден?

— На три години. А вие?

— Нямам определени години — хладно отговори тя.

— Как така?

— Ами така. Започна се през двайсет и втора: заточение, Соловки, политически изолатор, пак заточение, очакват ме пак Соловки или политическият изолатор. Сега, разправят, ние, контрите, сме щели да усвояваме Севера. И на вас това ви предстои. Щом сте влезли в тази орбита, няма излизане. Е, може би Фрида — ако я пуснат — ще замине за Палестина.

— Смятате да заминете за Палестина? — учуди се Саша.

— Смятам.

— Какво ще правите там?

— Ще работя — отговори момичето, малко заваляше „р“-то, — ще обработвам земята.

— Вие умеете ли да я обработвате?

— Умея донякъде.

Саша се изчерви. Във въпроса му бе прозвучало недоброжелателство. „Вие умеете ли да я обработвате?“ А тя нали това прави тук, от това живее.

За да заглади нетактичността си, меко попита:

— Нима ви е зле в Русия?

— Не искам някой да може да ме нарича чифутка.

Тя произнесе това спокойно, но с онзи оттенък на несломимо упорство, което Саша бе виждал у хора, фанатично защитаващи идеите си. Нищо няма да излезе от намерението на Борис, освен ако възприеме нейния фанатизъм.

И Мария Фьодоровна, и Анатолий Георгиевич са отломки от онази кратка следреволюционна епоха, когато инакомислието се е възприемало като нещо неизбежно. Сега то се смята за противоестествено. Баулиновци, столперовци, дяковци са убедени в правото си жестоко да съдят стари, немощни хора, които смеят да мислят различно от тях.

— Имам една молба към вас — каза Мария Фьодоровна, — намерете в Кежма Елизавета Петровна Самсонова, и тя е бабишкел като мене, предайте й това.

Тя подаде на Саша един плик.

Дали трябва да го вземе? Какво има в него? Защо не го изпрати по пощата?

Колебанието, мярнало се по лицето му, не убягна на Мария Фьодоровна. Тя отвори плика, в него имаше пари.

— Тук има двайсет рубли, предайте й ги, кажете й, че още съм жива.

Саша пак се изчерви.

— Добре, ще ги предам.

Отново плаваха нагоре по реката, минаваха през плитчини, сновяха от бряг до бряг. Беше горещо, но жената на Нил Лаврентиевич, както бе седнала на кърмата, загърната в шала, така си и седеше, и той не си сваляше брезентовия дъждобран.

Чуха някакъв далечен шум.

— Мурският праг — угрижено им обясни Нил Лаврентиевич.

Все по-често срещаха подводни камъни, течението ставаше по-бързо, шумът нарастваше, преминаваше в непрекъснато бучене, най-сетне стана бесен. Реката пред тях беше обвита в огромен бял облак, от водата стърчаха голи камъни, високо над тях се пенеха вълни, шумът приличаше на грохот от стотици артилерийски оръдия. Отляво с адски рев от скалиста клисура изригваше река Мура. На мястото, където се вливаше в Ангара, се извисяваше огромна канара с гранитни зъбери.

Извлякоха лодката на брега, разтовариха я, пренесоха багажа оттатък прага, после се върнаха, примъкнаха дотам и лодката.

Борис вече не се уморяваше, напротив, оплакваше се, че се придвижват бавно, бързаше да стигне в Кежма, да се настани и да започне да действува за прехвърлянето на Фрида. Изобщо не се съмняваше, че ще се оженят.

— Няма нито годеник, нито съпруг. Някъде край Чернигов имала майка. Колко ли й е трудно сама? Ще живеем в Кежма, няма да я пусна да работи, ще се занимава с къщата, ще имаме дете, и тук растат деца, като си изтърпим присъдите — ще заминем. Представяте ли си я в Москва, на театър, с вечерна рокля? За да си намериш хубава жена, си струва да поживееш на Ангара. Заточението е за три години, жената е за цял живот.