Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Тя смята да замине за Палестина.

— Глупости! Ще й мине. Още не се е почувствувала жена. Когато създаде семейство, дом, деца — от Палестина нищо няма да остане.

Саша си спомни упорития израз на красивото Фридино лице и се почуди на слепотата на Борис.

— Тя дори твърди, че вярва в бог — продължи Борис, — нима мислите, че е сериозно? Покажете ми един съвременен евреин, който сериозно да вярва в Йехова. За евреина религията е само форма на национално самосъхранение, средство срещу асимилацията. Но асимилацията е неизбежна. Дядо ми беше цадик, а аз не знам еврейски. Какъв евреин съм тогава, питам ви?

— Боря, вие я видяхте само за една вечер.

— За да разбереш един човек, са достатъчни пет минути. Аз ви видях в комендатурата и си казах: с него ще се сприятелим. И не сгреших. Жени пък съм виждал всякакви, от всички бои. Намеря ли истинската, никаква друга не ми трябва. А който е бил кротушко преди женитбата, се лепи за първата фуста, зарязва жена, деца, руши цялото семейство.

Каквото и да се криеше зад тези разсъждения — самота, съчувствие към момичето, попаднало като него в тези затънтени места — това си беше любов, неочаквана у такъв делови човек, женкар и гуляйджия. Когато говореше за Фрида, нежност озаряваше лицето му.

Минаха през село Чадобец, където бе определен да живее покойният Карцев, минаха през други села, нощуваха у познати или родни ни на Нил Лаврентиевич.

Саша и Борис веднага след вечеря си лягаха, а Нил Лаврентиевич дълго се заседяваше с домакините. Идваха разни хора, през сън Саша чуваше тропане на врати, откъслеци от дълги мъжки разговори.

Ставаха рано, разбудени от миризма на пържена риба, от громола на затулката на печката, от разместваните по печката гърнета.

— Как спахте, нещо не ви ли хапа? — питаше домакинята.

— Добре, благодарим.

Сутрин не се заседяваха на масата, бързаха да тръгнат. Навън вече се чуваха гласове.

— На работа гаче ни викат — обясняваше домакинята.

— Благодарим — Нил Лаврентиевич ставаше, оригваше се, небрежно се прекръстваше през устата.

След такива пренощувания в лодката Нил Лаврентиевич разсъждаваше:

— Какви колхози по нашите места? Земята е бедна, северна, замръзнала, не е Русия, зърното не стига за изнасяне, то е колкото да изхраниш себе си и децата. Какво можем да дадем на държавата, нищо не можем, освен белки. Навремето карахме говеда за продан на Лена, сега и за нас млечице няма. По-рано наемахме заточени, политически, да изкореняват гора, а сега не изкореняваме. И кедрови шишарки никой не добива.

Минаха покрай Калинински чифлик, село, построено през трийсета година от специални заселници, интернирани от Русия кулаци.

— Докараха ги чак в края на януари — разправяше Нил Лаврентиевич, — мъжете, дето бяха по-смели, отидоха в най-близкото село, Кода, май има осем версти, викат, приберете децата. Ама се уплашиха кодовчани, те са все от един род, Рукосуеви, и техните кулаци бяха изскубнали, най-богатите бяха откарали, та не посмяха. Мъжете се върнаха от гората да копаят землянки, ама можеш ли я изчовърка тая пръст в студа и снега. Кой умря, кой остана жив. Напролет изкорениха гора, разчистиха елите, ораха, сяха, работни хора са и много ги бива. Сега живеят, садят домати. По-рано тука садеше домати Натолий Егорич, заточеният политикан, смееха му се, мира не му даваха, хората ни са диви, невежи, а сега на, доказаха им тия кулаци. Та тъй и държавата има полза от тях.

Последната фраза той произнесе важно и внушително, подчерта, че разбира интересите на държавата: и необходимостта от разкулачването, и ползата от отглеждането на домати.

Но колкото и да хитруваше, личеше си, че съчувствува на заселниците, нали и той има деца, и той е човек като тях. И че е потресен от събитията, не знае какво ще става по-нататък, дали няма и него да стигне участта на селяните от Украйна и Кубан, изскубнати от родните земи и прокудени неизвестно къде и неизвестно защо. Саша се вглеждаше в новите къщи, те не приличаха на местните. Обикновените руски къщи от греди с дървени стълбища към улицата и пръстени валове до стената — те бяха късчета от Русия, изскубната от родната земя, захвърлена в снега на тайгата, но съживена и опазена тук от руските хора.

Саша искаше да види тези хора, какви са сега. Но хората бяха на работа, селото бе тихо, мирно, спокойно, брегът беше същият като в други села на Ангара — с лодки, салове и мрежи.

Живеят като всички. Разбира се, тези, които са оцелели. На високото се мярна тайфа дечурлига. И те бяха от онези, които са оцелели, а не са замръзнали в снега. А може и нови да са се родили.