Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Пак добре, че са им видели сметката — каза Володя, — инак са щели да ги осъдят най-много на по пет години и да ги пуснат след една — чудо голямо, убили някакви заточеници. А сега местните ще знаят: телеграфът на затвора по го бива от държавния. Щом държавата не ни защитава, ще се защитаваме сами. Друг изход няма.

— Володя — обади се Саша, — нали самият вие казахте, че криминалните не са хора! Как тъй им давате право да съдят?

— Каторгата си има свои закони, като посвикнете с тукашния живот, ще разберете — приключи Володя, — интелигентски дрънканици…

— Но защо нападате интелигенцията? И тя струва нещо — каза Саша.

Володя вдигна пръст.

— Отделни представители.

— Нали и вие сте интелигент.

— Мислите ли, че се гордея с това?

— Първият интелигент — каза Саша — е бил човекът, който е открил огъня. Естествено неговите съвременници са го убили. Един си опарил пръста, друг петата, трети участвувал в убийството просто така — да не е надигал много глава! Още през каменния век го е имало това — не надигай глава!

— На Саша — първа награда за логика — заяви Борис. — Володя, съгласен ли сте да дадем на Саша първата награда?

— Дайте му я, щом я имате — отговори Квачадзе.

Всички бяха настроени миролюбиво. Слънцето вече слизаше зад короните на дърветата, но те чувствуваха топлика му, бяха се поразхвърляли, метнали палтата и калпаците си на каруцата. Придружава ги услужливо младо момче, дава им да пострелят с пушката, не е никакъв конвоир, изобщо това пътуване не прилича на пътуване по етапен ред. За пръв път се хранят не на чужда маса, а в гората, край огън. Пукат борови клонки, мирише на смола, на загоряла каша, в чая плуват борови иглици — всичко това ти връща спомена за детството. Не беше много отдавна, когато седяха край огъня в пионерския лагер.

Карцев бе подложил болнавото си лице на слънцето, извръщаше главата си натам, накъдето се изплъзваше тесният му мъгляв лъч.

Ивашкин се съгласяваше и с Володя, и със Саша, обичаше умните разговори. Смяташе своята професия за интелигентна, особена. Припрян ли си — току станала грешка, па хайде в Сибир, дори и да не си го набирал ти. В една реч на другаря Сталин вместо „разкрием“ бяха набрали погрешно „скрием“. Шестима влязоха в затвора. Ивашкин остави вкъщи жена и три дъщери.

И момчето конвоир слушаше разговора им, усмихваше се. Хапна съвсем малко каша, да не ги подяжда.

Каруцарят все беше мрачен, не щя да яде каша, и чай не щя, дъвчеше нещо в каруцата си, после задряма, докато конят му си поотпочина и поскуба тревица. Тогава го впрегна. Отпусналите се край огъня мъже неохотно станаха. Групата потегли.

Минали не минали пет километра, не щеш ли, из върхарите на дърветата зафуча вятър, веднага се здрачи, изви се виелица, заваля сняг.

Каруцарят се разбърза, разбърза се и момчето конвоир, искаха да излязат на Чуна по светло. Снегът секна така неочаквано, както бе завалял, само покри храстите с бели калпаци и съвсем развали и без това лошия път. Трябваше да тикат каруцата. Движеха се бързо, както и преди.

Само Карцев не можеше да върви, задъхваше се, спираше и кашляше, подпрян на някое дърво.

— Карцев, качи се на каруцата — каза Саша. Но каруцарят не разреши:

— Не съм се пазарил да возя хора, конят се мъчи, няма път.

— Съвест нямаш, ей — каза Ивашкин.

Саша хвана коня за юздата.

— Спри! Карцев, качвай се!

— Не барай коня, момче! — развика се каруцарят. — Като обърна назад, ще ви научат там как ще се бунтувате!

— Я да не се караме, чичка — с началнически тон произнесе Борис и помогна на Карцев да се качи.

Наложи се да свалят от каруцата два куфара, по-леки, конвоирът ги върза за седлото си. Само Володя Квачадзе не продума, равнодушно чакаше как ще свърши всичко. За „капитулант“ не се застъпва, пък ако ще оня да мре.

Преминаха Чуна със сал. Той не стигаше до брега, трябваше да газят с багажа, да тикат каруцата. Съвсем се измокриха.

Селото се случи голямо, но занемарено, с разкривени, почернели къщи, с празни обори. Имаше някаква веселба, лампите в къщите бяха отрано запалени, чуваха се пиянски викове и песни, олюлявайки се, по улицата минаваха селяни, ловци от тайгата, горяни, различни по ръст и боя, неприличащи на снажните русокоси сибиряци от степната ивица. По трупите пред вратите бяха насядали моми и момци, смееха се, извикаха конвоира и му казаха, че днес е съборният им празник. Конвоирът веднага се разбърза, хукна да търси председателя, та по-скоро да се отърве от групата.