Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Тя внезапно се усмихна, после още веднъж. Той добре познаваше тази усмивка. После тя каза:

— Излиза, че са му дали малко, само три години.

— Нима казвам, че е трябвало да му дадат повече?! Соня, опомни се! Казвам, че това е, да си говорим истината, дреболия за днешно време — три години задължително заселване… Защото има и разстреляни…

Тя все така се усмихваше, сякаш всеки момент щеше да се разсмее.

— Тъй значи… Не го разстреляли… За няколко стихчета в стенвестника не го разстреляли, за стихчетата му дали само три години заточение в Сибир — да бъдем благодарни! Три години какво са, нищо! Нали и Йосиф Висарионович Сталин не е осъждан на повече от три години заточение, а той е вдигал въоръжени въстания, стачки, демонстрации, издавал е нелегални вестници, нелегално е пътувал в чужбина, и за всичко това — три години, той бягал от заточението и го въдворявали обратно пак за толкова. А ако сега Саша избяга. В най-добрия случай ще го осъдят на десет години лагери… — Тя престана да се усмихва, прямо и строго изгледа Марк Александрович — Да! Ако царят ви беше съдил по вашите закони, щеше да се крепи още хиляда години…

Той удари с юмрук по масата.

— Какви ги плещиш?! Глупачка! Кой ти втълпи тези неща? Веднага млъкни! Как смееш да говориш така? Пред мен! Да, имаме диктатура, а диктатурата означава насилие. Но насилие на мнозинството над малцинството. А при царя малцинството е потискало мнозинството, именно затова царят не е смеел да прилага крайните мерки, които прилагаме ние в името на народа и за благото на народа. Революцията трябва да защитава завоеванията си, само тогава тя струва нещо. Нещастието ти е голямо, но то не ти дава право да се превръщаш в ограничена еснафка. Не си даваш сметка какво говориш. Ако кажеш това на някой друг, ще те пратят в лагер. Имай го предвид, макар и само заради Саша, който не бива сега да се лиши от майка.

Тя го слушаше мълчаливо, с крайчетата на пръстите си напипваше и притискаше трохичките към масата. После спокойно заговори:

— Виж какво, Марк… Моля те никога да не удряш с юмрук по масата в моята къща. Неприятно ми е. Освен това имам съседи, неудобно ми е пред тях: по-рано мъжът ми удряше с юмрук, сега пък брат ми. Никога вече да не се случва. Ако много ти се ще да удряш с юмрук, удряй в кабинета си, на своите подчинени. Запомни това, ако обичаш. Колкото до лагера, не ме заплашвай, от нищо не се плаша вече, стига, достатъчно съм се плашила! Не можете да изпозатворите всички, няма да ви стигнат занданите… Нищожното малцинство… Как ти се обърна езикът! „В селата живеят милиони!“ А ти виждал ли си как живеят? Навремето, като млад, обичаше да пееш: „Покажи ми ти нейде кът някой — помниш ли?… — дето твоят сеятел, селяка, не е стенал с измъчена гръд!“ 15 15 Превод: Ангел Тодоров. , помниш ли? Хубаво пееше, душа влагаше, беше добър, жалеше селянина. Защо не го жалиш сега? За кого пееше тогава? „В името на народа, за благото на народа“… Саша не е ли част от този народ? Толкова чист, толкова открит, така вярваше, а го пратиха в Сибир, не могло да го разстрелят, ама поне го пратиха в Сибир. Какво остана от вашите песни?… Обожествили сте този ваш Сталин…

Марк Александрович стана, бутна стола.

— Е, скъпа ми сестричке…

— Не викай, не се нервирай — спокойно продължи тя, — чуй какво ще ти кажа, Марк: Ти ми предлагаше пари, но с пари не можеш се откупи. Вдигнахте меч срещу невинните, срещу беззащитните и самите вие от меч ще загинете! — Тя сведе побелялата си глава, погледна брат си изпод вежди, насочи пръст срещу него. — И когато дойде твоят час, Марк, ще си спомниш за Саша, ще се замислиш, но ще бъде късно. Ти не защити един невинен. И теб не ще има кой да те защити.

Вече четвърти ден групата навлизаше все по-дълбоко в тайгата. Отпред каруцата, отзад селският изпълнител — сънлив младеж, яздещ на кон, с ловна пушка на гърба.

Селският изпълнител е повинност, селяните се изреждат, във всяко село конвоят се сменя. Между другите задължения на сибирския селянин открай време съществува и това. По същия начин са придружавали заточеници бащата, дядото и прадядото на младия ездач, а прапрадядо му някой друг го е придружавал по същия начин.

Това конвоиране е формално, групата се приема и предава без разписка. Истинският пазач е тайгата, тук не можеш се скри, тук от трийсет версти разстояние усещат чуждия човек. Охрана е невъзможността за нелегално съществуване във време, когато на всеки се проверяват и кътните зъби.