Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Какво му липсваше на Саша? Всичко имаше: Москва, жилище, институт, прекрасно бъдеще. Един конфликт с преподавателя по счетоводна отчетност, един стенвестник — не може да са го затворили за тези неща, за тях не може да са го осъдили. Значи е имало и друго, значи е криел от него. Поддал се е на нечие влияние? Но той не е хлапе, на двайсет и две години е, вече мъж, длъжен е бил да мисли! И не само за себе си. Бил е длъжен да мисли за майка си, да се сети и за вуйчо си, който му замени бащата, да се сети как би се отразило това на него, на неговото положение, на авторитета му в партията и страната. Не е помислил! Не се е сетил! Защо? Смятал се е за много умен. „Ще ми се да беше малко по-скромен“ — така посмя да се изрази за Сталин това сукалче, той има нахалството да разсъждава какъв трябва да бъде Сталин! Марк Александрович има в завода си единайсет хиляди комсомолци, младежи и девойки, те работят! Работеха по шестнайсет часа в денонощието, когато се изграждаше втората висока пещ, без почивни дни, зиме, в люти студове, под леден вятър. Веднъж се върна от Москва (Орджоникидзе го бе извикал за няколко дни) и му докладваха: пясъкът, чакълът и циментът замръзват във вагоните. А бетонът трябва да бъде топъл. И тези момчета и момичета, едва вчера дошли от село, намериха изход: прокарваха тръби от локомотивите и по тях денонощно подаваха пара и гореща вода — ето така работеха за честта да нарекат тази втора висока пещ комсомолска! Храната си приготвяха на място, на огньове. Конете затъваха в глината, количките се хлъзгаха от дъсчените настилки, основното оръдие на труда беше лопатата, основният транспорт — конската каруца, изкопи, изкопи, планини от пръст, прах чак до небето, шум, грохот — ето от какъв хаос се роди огромният съвременен завод И тези млади хора, тези ентусиасти не се щадяха, не се оплакваха от трудностите. Живееха не в благоустроени жилища на Арбат, а в палатки, землянки, бараки, цяло семейство на един нар, на един сламеник. Какво ли нямаше. Въшки, бълхи, хлебарки, тиф… Не достигаха учители, децата учеха в същите бараки, в които спяха, филмите се прожектираха на голите поляни, магазини скалъпваха в плевните, а и какво ли имаше в тях — празни рафтове. Ударниците получаваха като награда купон за панталон, за пола, за обуща, а понякога и само пликче бонбони. И те се гордееха с тези награди. Разбираха че създават бастиона на социалистическата индустрия, преборват се с вековната изостаналост на страната, укрепват нейната отбранителна способност, икономическата й независимост, строят новото, социалистическото общество.

Ето какво разбираха тези младежи и девойки. Те за нищо не ще упрекнат другаря Сталин. Сталин е символ на техния живот, на техния безпримерен труд. Те, тези младежи и девойки, творят историята, те, а не неговият племенник Саша, който стигна до затвор и заточение в Сибир.

Марк Александрович наближи добре познатия блок на сестра си…

По фасадата зданието е облицовано с бели гледжосани плочки, над кино „Арбатский Арс“ вятърът трепка в ярките афиши, дълбокият двор е образуван от нагъсто подредени сгради, Саша често играеше тук, тичаше насреща му, протягаше ръчички и се качваше с него в апартамента, радостно се провикваше: „Вуйчо Марк пристигна, ура!“, ясно изговаряше всички „р“-та.

Да, светът не е безоблачен, несгодите винаги вървят редом с нас, сега те се стовариха върху Соня, най-меката и беззащитната от сестрите му: напусна я мъжът й, синът й е заточен. Той жалеше сестра си, но беше безсилен да й помогне тогава, когато си отиде Павел Николаевич, безсилен беше и сега. Може да й даде само обичта си, съчувствието си, да й помогне материално. Трябва да бъде издръжлива, мъжествена. Нещастията не са вечни, те отминават.

Спомни си последното посещение при нея. Колко нажалено, потреперващо беше лицето й, как раболепно разговаряше с него, колко притеснено търсеше някакви хартишки и ги разглаждаше с нервни пръсти. Още преди да влезе в жилището й, той почувствува тъпа болка в тила. Сега отново ще срещне погледа й, изпълнен с надежди и страх, че тези надежди няма да се сбъднат. Нищо не може да се направи за Саша, време е вече да го разбере и да се примири. Саша ще се прибере след три години.

Софя Александровна току-що се бе върнала от работа, топлеше си обеда. Поздрави го спокойно, без онази радост, с която го посрещаше обикновено. По-рано тя се приготвяше за гостуването му, печеше млин, обличаше се специално, днес той дойде в дома на самотна трудова жена, която всеки ден ходи на работа и на която не й е до млинове и гости. Поздрави брат си, предложи му да сподели обеда й, макар да не бе сигурна, че той ще яде булгурена супа и сланина с картофи, пържени с маргарин. С безразличие погледна пакета, който донесе Марк Александрович, малките пакетчета, които той извади от чантата си. Марк с удовлетворение си помисли, че работата е от полза на сестра му, че я е преобразила. По-рано тя беше само съпруга, майка, домакиня. Сега трудовият живот, колективът, грижите извън къщата са отвлекли вниманието й от личните неприятности, разширили са кръгозора й, придали са й устойчивост и сила.