Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Случват се, и то рядко, бягства от самото място, когато заточеният вече изнемогва за свобода и хуква, накъдето му видят очите, без да мисли какво го очаква. Побягват напролет, когато пролетните аромати, еднакви по всички ширини, задавят сърцето с непреодолима тъга по родните места, или в ранна есен, когато мисълта за дългите месеци страшна сибирска зима стане непоносима. А случва се да бягат и зиме, един месец преди изтичането на присъдата: с всичките си помисли си вече вкъщи, нямаш сили да чакаш и те плаши часът, когато ще отидеш за документа, а вместо да ти дадат документ, може да ти съобщят новата присъда. И такъв зимен беглец го намират напролет под стопения сняг, затова го наричат „кокиче“.

А от етапа не бягат. Току-що са излезли от затвора, от лагера, от задушния вагон, крачат волно, свободно, багажецът е на каруцата, не можеш да си го свалиш, без да те видят. И документът е един за цялата група, избягаш ли, всички ще загазят, на всички ще припишат помагачество. Ако искаш да бягаш, бягай от селото, имай човещина.

В долчинките вече се топеше последният сняг, слънчеви лъчи проникваха през клоните отгоре, а на пътеката беше мрачно и влажно. Окършени съчки, повалени от буря дървета, изсъхнали от корен, покрити с космат сив мъх, прогнили пънове, нито храст, нито цветче, само тук там пожълтяла ланшна тревица и навсякъде следи от пепел, сякаш тук е вилнял неукротим горски пожар. Гора, несвършваща и унила, еднообразна: лиственица, лиственица, нарядко бор, кедър, ела, още по рядко бреза или трепетлика. Живот се долавяше само из короните на високите дървета, там шушнеше ветрец, обаждаха се синигери, от дърво на дърво прескачаха катерици, чоплеха шишарки. И напред ги очакваше същата плътна гора, хребети и ридове.

Около Канск селата бяха нагъсто, от всяко бързаха да ги отпратят нататък, само да не остават за нощувка. За нощувка спираха късно вечер, тръгваха рано сутрин. Псуваше стопанин, дрънчейки с резето, плачеше разбудено дете, мърмореше стопанка и хвърляше на пода дрипави постелки, че и нищо не хвърляше — спете както искате. На пода беше студено, по цяла нощ кашляше болният Карцев, скръбно въздишаше Ивашкин, замислен за жена си и децата си.

Но в тайгата селата са нарядко, преходите траеха по цял ден. В първото селище в тайгата пристигнаха по светло и най-сетне си отспаха.

Конвоирите развързаха Володя, когато групата се поотдалечи от Канск.

— Сега върви.

Той поразкърши схванатото си тяло, после леко закрачи, не се уморяваше, не се оплакваше, погледът му беше озлобен и непримирим. Имаше типично лагерническа психика: всяка дреболия може да ти струва живота, трябва да бъдеш нащрек, мигновено да вземаш решения, да не отстъпваш в нищо, от никого да не се плашиш, напротив, от тебе трябва да се боят. Беше снизходителен към Борис, към Саша, към Ивашкин — „случайните жертви на сталинския режим“, презираше Карцев, този „капитулант“, не разговаряше с него, не го забелязваше дори. Саша се чудеше на тази му способност да игнорира човек, с когото крачи рамо до рамо, спи, споделя несгоди.

Володя Квачадзе вървеше напред. Карцев, болен, запъхтян, се тътреше отзад, често спираше. Спираше и групата. Володя стоеше, без да се обръща, ядосан, задето се бавят. Обясняваше физическата слабост на Карцев с душевната му слабост, в това виждаше и причината за неговата ренегатщина. И на всеки, който изоставаше с Карцев и му помагаше при трудни преходи, гледаше с подозрение, като на шпионин от вражески лагер.

Саша харесваше храбростта на Володя, съпротивата, която той оказваше на началството, достойнството в поведението. Но Володя по никакъв начин не приемаше чужди мнения, Саша знаеше, че също има този недостатък. Още първия ден каза:

— Володя, не искам да има недоразумения помежду ни. Аз споделям линията на партията. Всеки да пази своите възгледи за себе си. Защо ни са безполезни спорове.

— Толкова по зле, нямам абсолютно никакво желание да дискутирам със сталинистки подлоги — високомерно отговори Володя, — но щом веднъж сте ме докарали тук, не можете да ми запушите устата.

Саша се усмихна.

— Не съм ви докарал аз, мен самия ме докараха.

— Своя своих не познава. Инак щяхте да ни извивате ръцете не по зле от онези в Канск.

— Представям си какво щяхте да правите вие с нас, ако имахте власт — каза Саша.

— Вие и при наша власт щяхте да вдигате ръце „за“ — презрително подхвърли Квачадзе.

— Не се карайте, момчета — намеси се Борис. — Вечното нещастие на политическите е, че се карат… А криминалните са сплотени, затова администрацията не ги притиска.