Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Криминалните са отрепки! — каза Володя. — Говеда, палачи. За паница леща продават другаря си. Те са главната опора на администрацията, нейни помощници. Убил жена си — осем години, че и тях им намаляват наполовина за примерно поведение. А за две подметки, изнесени от фабриката — десет години.

Тайгата ставаше все по-затънтена. Същите обрасли с гъсти гори хребети, хълмове, долчинки и височинки, птичи гласове в короните на дърветата, сумрак и влага по пътеката. Веднъж в брезовия храсталак се мярна огромен дългокрак лос и се скри сред пукащите клони.

От сутринта грееше слънце. Лъчите му не стигаха до пътеката, но все пак беше по-приятно и леко да се върви.

За почивка спряха по пладне край някакво зимовище, мъничка горска къщурка с тъмни окадени стени, без таван, без прозорци, без печка, с под от утъпкана и обгоряла пръст — зиме на него се пали огън, а пушекът излиза през един отвор на покрива. В ъгъла имаше наръч сухи съчки — на тръгване всеки оставя гориво за човека, който ще дойде след него, той може да дойде в студ, в сняг, във виелица, не ще намери вън съчки, за да си стъкне огън, и ще замръзне на пръстения под. Добрият човек оставя не само съчки, но скрива на сухо място и кутийка кибрит.

Те напалиха огън, донесоха вода от изворчето, свариха си просена каша, чай.

Груханото просо Борис бе купил снощи от селската потребителна кооперация. Продавачът му бил познат, отвори бакалницата през нощта и освен просо, му даде пакет тютюн, намери отнякъде и бутилка домашна водка, която те изпиха веднага.

Съзнанието, че го познавай дори тук, в затънтеното селце сред тайгата, че без него другарите му щяха да бъдат загубени, връщаше Борис в обичайното му състояние на активна действеност, укрепваше увереността му, че и в Богучани няма да е последният човек.

Той плащаше нощувките, храната, плащаше за всички, те нямаха пари, пари имаше Саша, но не се знаеше дали ще си намери работа. А на Борис работата в Богучани му бе осигурена. Той приличаше на началник: куртка с ревери, панталон, прибран в солидни ботуши, шлифер-дъждобран, фуражка в защитен цвят. И мек, властен глас на началство от онези, образованите, с които е трудно да се спори, тъй и тъй ще те надприказва, ами по-добре веднага да изпълниш, каквото ти нарежда.

Командуваше ги и сега, едного изпрати за вода, друг за съчки, в гората вече можеше да се намерят сухи и затова решиха да не използуват оставените в зимовището. Не изпрати никъде само Карцев. Карцев седна на едно пънче, затвори очи, подложи на слънчевия лъч бледото си страдалческо лице.

Същият магазинер им уреди с тях да тръгне, без да му е ред, един добър, услужлив и чевръст момък — през почивката им издялка лъжици от брезова кора. Той вървеше пеша, пъргав, русоляв, водеше коня за юздата. Саша, както излезе редом с него от селото, така и стигна до зимовището. Момчето му даде пушката да гръмне по една лещарка, но Саша не улучи.

— Ако срещнеш мечка и не улучиш, тогава лошо — засмя се момчето.

— А ти ходил ли си на лов за мечка?

— Ходил съм, три пъти. Хващаме мечока, както си е в бърлогата. Щом кучетата подушат звяра, отсичаме дебели върлини, ръчкаме с тях в бърлогата, той започва да се измъква, тогава стреляме. Има пък някои, ходят на лов с вила, че и само с нож, тука му викаме кинжал. Мечката е хитър звяр, на човек се хвърля направо, а на кон или добиче някакво — крадешком.

Той се усмихна, когато Саша каза, че има зверове, по-силни от мечката: лъвът, тигърът, слонът… Не повярва.

Все така усмихнат, разказа как преди година на поляната, покрай която минаваха, били убити трима заточени криминални престъпници.

— Карали ги ей така като вас, та в едно село седнали да играят карти. Нашите хора видели, че имат пари. Дошли тук, почнали да стрелят. Ония хукнали към гъсталака, нападали, снегът ги засипал, тогава беше скрипнал студ. Нашите си рекли — зверовете ще ги доизядат, тука много звяр се въди. Да, ама от района тъкмо минавал пълномощникът по доставките, та кучетата му подушили труповете. Започнаха следствие, нашите ги пратиха в Новосибирск. А там разбойниците в затвора ги изтрепали.

— И много пари ли са взели от убитите?

— Май десетина рубли.

Край огъня пак се подхвана приказка за тази история. Знаеше я Борис — разказвали му я заточените от Канск, знаеше я и Квачадзе — чул я в лагера. Убили двете момчета още през нощта, когато ги завели в затвора: вестта стигнала дотам преди тях. Килията била голяма, сговорна, така че никой не разбрал чии точно ръце свършили работата.