Мери Рено - Персийското момче

Царят прекара зимата във Вавилон. Но през пролетта там става горещо и без много помпозност той дойде в Суза, за да си отдъхне от грижите, като остави сатрапите да събират нова армия. Аз изпълнявах обичайните си задължения и не успях да видя царската процесия, а това има голямо значение за едно момче, каквото все още бях. По всичко личеше, че Александър не беше навлязъл навътре в страната, а бе имал глупостта да обсади Тир. Това беше непристъпна крепост, разположена на остров, която не можеше да бъде превзета дори след десет години. Докато Александър беше зает с обсадата, Дарий можеше да си отдъхне и да не се притеснява за нищо.

След като дворът се завърна, макар и без Царицата, аз силно се надявах, че търговията със скъпоценни камъни отново ще потръгне, и господарят ще ме освободи от моята търговия и ще ме върне в харема. По-рано намирах тази работа за досадна, но сега тя ми изглеждаше като оазис в пустиня.

Навярно си мислите, че вече се бях примирил със съдбата си. Но десет години от един предишен живот си остават десет, макар че някой би могъл да ги забрави и след три. Нима можех да забравя кой съм, когато горе — високо в планината все още се виждаха руините от моя дом?

Имаше клиенти, от които бих могъл да получавам много пари, които нямаше нужда да давам на господаря си. Но по-скоро бих ял камилска тор, отколкото да ги приема. Други пък, предизвикани от мрачния ми вид, се опитваха да ме ухажват и да ми правят подаръци, само и само да ме накарат да се усмихна. А имаше и такива, които ми причиняваха болка по най-различни начини. Интуицията ми подсказваше, че те така или иначе щяха да го правят, и аз реших, че всяка сервилност от моя страна само би ги окуражила. На най-лошите — онези, които ме биеха с камшик и покриваха тялото ми с рани — господарят отказваше. Но това не беше от съжаление към мен; те просто му разваляха стоката. Понякога изпробвах находчивостта си и прилагах различни хитрини. Тогава не им отказвах среброто, но с него винаги си купувах киф 15 15 Киф — от араб. kufuru — вид камфор — Бел. прев. . Пушех го преди да отида при някой клиент, за да стана замаян и безчувствен. И до ден днешен ми се повдига дори само от миризмата му.

Някои бяха по своему добри. Когато бях с тях, имах усещането, че трябва да им отвърна по някакъв начин — най-малкото от благодарност. Опитвах се да им доставя удоволствие, тъй като нямах какво друго да им дам в замяна, а те бяха щастливи, че могат да ме научат как да го правя по-добре. Това бяха първите ми стъпки в изучаването на едно изкуство.

Имаше един продавач на килими, който след като свършеше, се отнасяше с мен като с гост — сядахме заедно на дивана, черпеше ме с вино и разговаряхме. Виното ми беше добре дошло, защото той понякога ми причиняваше болка, но аз усещах, че не го прави нарочно, тъй като беше нежен и обичаше да доставя удоволствие. Никога не му признах това — не знам дали от гордост, или от малкото благоприличие, което ми беше останало.

Един ден търговецът ми показа килим, който бил тъкан десет години. Обясни ми, че го е закачил, за да му се наслади преди да го вземе купувачът, който бил приятел на Царя и се задоволявал само с най-доброто.

— Сигурно е познавал баща ти — подхвърли търговецът.

Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми и ръцете ми се вледеняват. През цялото това време си бях мислил, че произходът ми е запазен в тайна и че името на баща ми е опазено от моето падение. Сега вече знаех, че господарят го е научил от търговеца и се е похвалил с това. И защо не? Везирът, от чието отмъщение бях укрит, бе мъртъв, и това че е бил измамен вече не беше престъпление. Изпаднах в ярост при мисълта, че името ми е било известно на всички, които са ме имали в ръцете си.

Навикът беше притъпил донякъде чувствителността ми по този въпрос. Но не чак толкова.

С удоволствие бих убил някои от клиентите заради това, което знаеха. И когато продавачът на килими ме поръча отново, бях благодарен, че той не беше от тях. Въведоха ме във вътрешния двор с фонтана. Търговецът понякога ме посрещаше седнал на възглавници под балдахина, където разговаряхме преди да влезем вътре. Този път обаче той не беше сам. До него седеше някакъв друг човек. Останах като закован на мястото си до отворената врата и изразът на лицето ми трябва да е издал мислите ми.

— Влез, Багоас — покани ме той. — Не се страхувай, мое мило момче. Днес приятелят ми и аз не искаме от теб нищо друго освен радостта, че те виждаме, и удоволствието да те чуем как пееш. Виждам, че си донесъл арфата си.