Мери Рено - Персийското момче

— Господарке — каза тържествено евнухът, — Великият Везир Багоас е мъртъв!

Дворът заприлича на курник, пълен с кудкудякащи кокошки. Господарката вдигна рязко ръка, за да въдвори тишина.

— Но как е станало? Нима не знаеш нищо повече?

— Всъщност знам — той отново започна да бърше челото си, докато най-накрая тя не го покани да седне. А след като се разположи на възглавниците, той се огледа наоколо, както правят разказвачите на пазара.

— О, в двореца всички говорят само за това, а мнозина са станали и свидетели на смъртта му. Та значи, вчера Багоас е имал аудиенция при Царя. А известно е, че на хора от такъв ранг се поднася само най-избрано вино. Когато го донесли, виното вече било разлято в чаши от инкрустирано злато. Дарий взел царската, а Багоас — другата, и зачакал Царят да отпие. Той обаче продължил да държи чашата си и да говори за някакви незначителни неща, като в същото време наблюдавал лицето на Багоас. После се наканил да пие, но в последния момент отдръпнал чашата и продължил да гледа везира. А след това рекъл:

— Багоас, ти си служил вярно на трима Велики Царе. На такъв човек трябва да бъде засвидетелствано уважение. Ето, вземи моята собствена чаша, за да пиеш за здравето ми. А аз ще пия от твоята. И виночерпецът разменил чашите.

Казват, че тогава кръвта се отдръпнала от лицето на Везира. Негово Величество отпил и всички замрели в очакване.

— Багоас — казал Царят, — аз пих за твое здраве. Сега чакам ти да пиеш за моето. — Тогава Багоас сложил ръка на сърцето си, и като се съвзел, помолил Царя да го извини, защото се чувствал зле. Поискал разрешение да се оттегли, но Дарий отвърнал:

— Седни, Везире, виното е най-доброто ти лекарство. Багоас седнал, сякаш краката вече не го държали, а ръката му така се разтреперила, че виното започнало да се разлива. Тогава Царят се навел към него от трона и повишил глас, за да могат всички да го чуят.

— Изпий си виното, Багоас, и чуй какво ще ти кажа: каквото и да има в тази чаша, за теб ще бъде по-добре да го изпиеш.

Като чул това, Везирът отпил и се наканил да става, но войниците от Царската гвардия го наобиколили с насочени към него копия. Царят изчакал, докато отровата проникне, и едва тогава се оттеглил, като оставил стражите и придворните да наблюдават агонията. Казаха ми, че продължила повече от час. Въпросите към Главния евнух заваляха като монети в шапката на уличен разказвач. Господарката попита кой е предупредил Царя. Главният евнух погледна хитро и сниши глас:

— Говори се, че придворният виночерпец е получил почетни одежди. Кой знае? Някои казват, че Дарий си спомнил съдбата на Артаксеркс и че когато разменили чашите, Везирът се усетил, но не могъл да направи нищо. Но нека ръката на благоразумието затвори мъдрата уста.

Това бе денят, който Божественият Митра 10 10 Древен индоирански бог на светлината и правдата, а по-късно и на слънцето Изобразяван като младеж с фригийска шапка, който притиска с коляното си повален на земята бик — Бел. прев. , Пазителят на Честта, бе избрал за своето възмездие. Предателят бе умрял както заслужаваше. Но уви, времето на боговете не е времето на простосмъртните. Моят съименник беше убит, така както предсказа баща ми. Ала неговата смърт дойде твърде късно за мен и за синовете на моите синове.

Две години слугувах в харема и най ми тежеше скуката и еднообразието, от които понякога се чудех как не съм умрял. Растях, и на два пъти трябваше да ми купуват нови дрехи. Постепенно обаче започнах да раста по-бавно. У дома казваха, че ще стана висок колкото баща си, но явно кастрирането ми беше оказало някакво влияние. Останах почти дребен на ръст и цял живот запазих момчешкия си вид.

Въпреки това на пазара често чувах възгласи на възхищение от моята красота. Понякога ме заговаряше някой мъж, но аз се извръщах — мислех си, че той едва ли би говорил с мен, ако знаеше, че съм роб. Все още бях наивен и глупав. Стигаше ми да избягам от бърборенето на жените, да видя живота на пазара и да се поразходя.

Господарят също започна да ми възлага поръчки — да съобщавам на златарите за новопристигналата стока и други такива. Винаги се чувствах ужасно, когато ме изпращаха в царските работилници, макар Датис да си мислеше, че по този начин ми доставя удоволствие. Майсторите там бяха роби, главно гърци, а те са известни с уменията си. Разбира се, всички те бяха жигосани по лицата. Не знам дали за наказание или за да не могат да избягат, на повечето бяха отрязали единия крак, а на някои и двата. Други роби пък използваха специални колела за гравиране на камъните и за тази цел се нуждаеха от двете си ръце и от двата си крака; за да не могат да се измъкнат незабелязано, на тях им бяха отрязали носовете. Беше отвратително. Когато ходех там, се стараех да гледам навсякъде другаде, само не и към тях. Това се виждаше много съмнително на надзирателя, който ме подозираше, че все търся нещо да открадна.