Мери Рено - Персийското момче

Само преди месец майка ми ми се скара за това, че се оглеждам в огледалото й. Каза, че съм твърде млад, за да бъда суетен. А аз зърнах лицето си само за миг. Дори не знаех как изглеждам. Но новият ми собственик знаеше.

— Истински аристократичен произход — говореше той — от древен персийски род, и с грация на кошута. Виж каква изящна осанка, виж профила — обърни се, момче, — виж как косата блести като бронз и е мека като китайска коприна — ела тук, момче, нека да я докосне. Виж тези вежди, изписани сякаш от четката на художник. И тези огромни тъмнокафяви очи — като езера, в които можеш да се потопиш с любов. Виж и тези деликатни, изваяни ръце — кажи ми, мога ли да ги продам евтино и да ги оставя да чистят пода на някой дом? Само не ми казвай, че някой ти е предлагал такава качествена стока през последните пет, даже десет години.

А всеки път щом спреше да си поеме дъх, търговецът му обясняваше, че не може да купува на загуба. Накрая те все пак се споразумяха за цената. Капитанът каза, че това си е чист пладнешки обир, а търговецът отвърна, че пресмята и риска, който поема.

— Човече, та ние губим по един на всеки пет, когато ги кастрираме!

Кастрираме! Само това успях да проумея, преди ръката на ужаса да ме сграбчи за гърлото. Знаех какво представлява това. Бях виждал как го правят на говедата. Нито проговорих, нито помръднах. Не молех за нищо. Вече знаех достатъчно, за да се надявам, че на този свят има милост.

Къщата на търговеца приличаше на затвор, а стените, ограждащи двора, бяха високи петнадесет стъпки. В единия край имаше барака — там извършваха кастрацията. Първо ми дадоха разслабителни, а след това ме оставиха да гладувам — това правело кастрирането по-безопасно. Когато ме вкараха вътре, бях премръзнал и умирах от глад. Видях масата с ножовете, полепналото със засъхнала черна кръв магаре, на което щяха да ме сложат, и мръсните каиши, с които щяха да ме завържат. Едва тогава се хвърлих с плач в краката на търговеца и ги прегърнах. Но той ми обърна толкова внимание, колкото кастраторът — на ревящото биче. Въобще не ми проговориха. Просто ме вързаха, като в същото време си разказваха някакви клюки от пазара. И започнаха. Не помня нищо — само болката и собствените си писъци.

Казват, че жените забравяли болката от раждането. Може и да е така. Но те са в ръцете на природата. Мен никой не ме държа за ръката. Земята и Небето останаха глухи за тялото ми, виещо от болка. Само смъртта ще ме накара да забравя.

Една стара робиня превърза раните ми. Тя беше сръчна и чиста, защото момчетата бяха стока, и както веднъж ми каза, налагали я с бичове, ако някое от тях умре. Раните ми не гноясаха. Тя често повтаряше, че с мен добре са си свършили работата, и че по-късно, казваше ми, хилейки се, аз ще бъда този, който ще има полза от това. Нейните думи ме отвращаваха. Знаех само, че тя се кискаше, докато аз умирах от болка.

Когато оздравях, ме продадоха на търг. За втори път стоях разсъблечен, но този път пред зяпащата ме тълпа. От подиума виждах ярките отблясъци на двореца, където баща ми беше обещал да ме представи на Царя.

Купи ме един търговец на скъпоценни камъни. Всъщност, избра ме жена му, посочвайки ме с пръст от закритата си носилка. Викачът се опита да вдигне цената, като изтъкваше качествата ми. Но не успя. Вследствие на болките и страданията бях отслабнал и сигурно бях загубил много от хубавата си външност. Тъпчеха ме с храна, но аз постоянно я повръщах, сякаш тялото ми отказваше да живее. Тогава решиха колкото се може по-скоро да се отърват от мен. Жената на бижутера искаше да има красив паж, който да я поставя по-високо от наложниците на мъжа й, а аз отговарях на изискванията.

Господарката имаше маймунка със зелена козина и аз се привързах към нея. Храненето на маймунката стана част от моите задължения. Когато влизах, тя се хвърляше на врата ми и ме прегръщаше с малките си твърди и черни ръце. Но един ден господарката нареди да я продадат.

Бях съвсем млад и живеех ден за ден. Но когато продадоха маймунката, се опитах да си представя бъдещето. Никога нямаше да бъда свободен. Щяха да ме продават и купуват като маймунката. И никога нямаше да бъда истински мъж. През цялата нощ лежах и мислих за това, а на сутринта, макар и непълнолетен, сякаш бях остарял с години. Господарката ми каза, че изглеждам отслабнал и ми даде някакво лекарство, от което получих спазми в корема. И все пак тя не беше жестока с мен. И никога не ме биеше, освен когато счупех нещо, на което тя държеше. Датис, моят господар, не носеше никакви новини в харема. Той смяташе, че единствената грижа на жените е да доставят удоволствие на мъжа, а на евнусите — да ги надзирават. Главният евнух обаче често ни разправяше клюки, дочути оттук-оттам на пазара. Така изпитваше удоволствие от своята важност. А и защо не? Тя беше единственото нещо, което имаше.