Мери Рено - Персийското момче

Той хвърли поглед на бележката и ме заведе направо във вътрешната стая.

Почти нямам спомени от това, което се случи, с изключение на отвратителната миризмата на тялото му, която сякаш и днес усещам. Помня още, че преди да си тръгна, той ми даде малко сребро — лично за мен. Дадох го на един прокажен на улицата. Прокаженият го пое с ръка, на която липсваха пръстите, и ме благослови за дълъг живот. Докато вървях към къщи се сетих за маймунката със зелената козина. Спомних си как я купи някакъв човек с жестоко лице и каза, че ще я дресира. Реших, че сигурно и аз съм бил изпратен при бъдещ купувач за одобрение. Отидох до канавката и повърнах. Никой не ми обърна внимание. Върнах се в къщата на господаря, облян в студена пот.

Обарес може и да е искал да ме купи, но Датис нямаше намерение да ме продава. По-изгодно му беше да ме отстъпва временно. Даваше ме назаем два пъти в седмицата.

Съмнявам се дали поне веднъж той си е дал сметка как се нарича онова, което вършеше. За него това беше просто услуга за добър клиент. Някакъв приятел на Обарес скоро чу за мен и господарят реши, че трябва да услужи и на него. Приятелят на Обарес не беше търговец и плащаше със злато. Препоръча ме и на други. И не след дълго започнаха да ме изпращат при клиенти почти всеки следобед.

Когато си на дванадесет години, отчаянието ти трябва да е пълно и непоносимо, за да пожелаеш да се самоубиеш. Често си мислех за това. Започнах да сънувам баща си с отрязания нос, който вместо името на предателя крещеше моето. Но стените на Суза не са толкова високи, че да можеш да скочиш от тях и да се пребиеш, а нито един друг начин за самоубийство не ми се струваше достатъчно сигурен. Мислех да избягам, но пред очите ми непрекъснато бяха краката с отрязаните стъпала на робите в златарските работилници на Царя.

И така, аз продължих да ходя при клиентите, когато ми кажеха. Някои бяха по-свестни от Обарес, а други — доста по-лоши. Още усещам смразяващото чувство, което ме обземаше, когато отивах в непозната къща. Спомням си как един ме накара да направя нещо, което дори не смея да опиша. Тогава видях баща си, но вече не като лице без нос, а изправен в нощта на неговия последен рожден ден да наблюдава как войниците играят край огъня ритуалния танц със саби. И сякаш за да измия срама, ударих онзи с все сила и го нарекох така, както заслужаваше.

От страх да не развали външността ми, господарят не ме би с тежкия камшик, с който налагаше пазача — нубиец. Но и бамбуковата пръчка режеше ужасно. Раните ми още не бяха напълно зараснали, когато ме изпрати да моля за прошка и да поправя поведението си.

Всичко това продължи повече от година. Не виждах начин да се отърва, освен когато остарея. Господарката изобщо не подозираше с какво се занимавам и бях принуден да я лъжа. Винаги измислях някаква история за това какво съм правил през деня. Тя притежаваше много повече благоприличие от мъжа си и щеше да се вбеси, ако беше разбрала. Но това нямаше да ми помогне. В къщата щеше да настъпи хаос от кавги, и накрая заради спокойствието си господарят щеше да ме продаде. А само като си представях как отново ще наддават за мен, реших, че е по-добре да запазя всичко в себе си.

Всеки път, когато минавах през пазарището, си въобразявах как хората казват:

— Ей онзи там е курвата на Датис.

Все пак, за да доставя удоволствие на господарката, аз трябваше да й нося пресни новини от пазара. Говореше се, че някъде край морето при Иса 13 13 Иса — древен град, разположен на брега на дн. залив Искендерун, южна Турция. Битката е станала през есента на 333 г пр.Хр. — Бел. прев. е станала голяма битка между персийците и македонците, която Дарий загубил и избягал на кон, за да спаси живота си. Бил принуден да изостави дори колесницата и оръжието си. Е, помислих си, нали все пак е успял да се отърве. Някои от нас биха го сметнали за голям късмет.

Когато вестоносците пристигнаха с истинските новини, разбрахме, че харемът е пленен заедно с Царицата-майка, Царицата, дъщерите и престолонаследника. Съжалих ги от сърце — не беше трудно да се досетя каква ще бъде съдбата им. Сякаш чувах писъците на момичетата. Представих си принца, прободен с копия, както щеше да се случи и с мен, ако не беше алчността на капитана. Но тъй като никога не бях ги виждал, а и защото бях роб в дома на човек, когото познавах твърде добре, аз съжалявах повече себе си.

По-късно някакъв човек, който се кълнеше, че идва направо от Киликия 14 14 Древноперсийска сатрапия на югозападния бряг на дн. Мали Азия, където е бил разположен гр. Иса — Бел. прев. , разпространи мълвата, че Александър не позволил никакви гаври с Царското семейство. Настанил ги в собствена шатра, изолирани от мъже, и им предоставил собствено домакинство, което да ги обслужва. Този човек дори твърдеше, че принцът бил жив и здрав. Изобщо не повярвах на тази история. Всички знаехме, че никой не постъпва така по време на война, а камо ли някакви си варвари.