Еужени Рейли - Двойна сватба

Тя се извъртя в ръцете му. Изражението й издаваше противоречивите чувства, които я разкъсваха.

— По дяволите, Фейбиан! Казвала съм ти, че никога няма да съм щастлива, ако за теб бъда само съпруга.

Той взе ръцете й в своите и попита сериозно:

— Защо? Още ли си влюбена в онзи Джеф?

— Колко пъти трябва да ти повтарям? Никога не съм го обичала. Но това са неща, които нямат нищо общо с нас.

— Защо?

— Защото ти не можеш да ми дадеш това, което искам.

Той я прегърна през кръста и я притисна страстно.

— Наистина ли?

Тя изпъшка.

— Добре. В леглото между нас всичко е чудесно. Но това не е всичко, от което имам нужда.

— Тогава, моля те да ми обясниш.

— Едно от нещата е, че нямаш цеди.

— Отново тези цели — ядоса се той. — Тогава трябва да си избера някои.

Тя изпъшка разочаровано.

— Дори и да го направиш, няма да бъде достатъчно.

— Какво още би искала?

— Да бъда свободна личност.

— Ще ти позволя.

— Да пътувам.

— Също ще разреша.

— Да се занимавам със свой собствен бизнес.

Той се намръщи и извика разгневен:

— Не разбирам какво означава това!

— Въпреки привидното ти съгласие, ти все още си дълбоко вкоренен в деветнадесети век. Никога няма да ме приемеш на сериозно или да уважаваш правата ми на свободна личност.

— Миси, не съм казал „не“ — отбеляза той.

Тя изхъмка.

Той я притисна отново към себе си.

— Всъщност само на едно нещо бих казал „не“.

Тя се взираше нагоре към него войнствено.

— И какво е то?

— Никога няма да позволя да се влюбиш в друг.

Искреният му поглед показваше, че той също може да бъде уязвим.

— О, по дяволите, Фейбиан! Защо винаги, когато съм ужасно ядосана, ще намериш да кажеш нещо толкова романтично?

Отговорът му беше усмивка. После я целуна с пресушаваща целувка, която продължи хиляда тупкания на сърцето.

Мелиса и Джеф се разхождаха в Конфедеративния парк, в подножието на хълма. Бяха ходили на църква и обядвали с неговата майка. Около тях се усещаше спокойствието на огромните стари дървета. Из въздуха витаеше ароматът на пролетта. Около тях гъмжеше от туристи, които се разхождаха около реката и Тинестия остров. От яхтклуба се плъзгаха платноходки.

Когато спряха пред статуята на Джеферсън Дейвис, образът на президента на Конфедерацията върна Мелиса към реалността.

— Срещнах го веднъж, знаеш ли? — прошепна тя.

Джеф я погледна изумен.

— Срещнала си Джеферсън Дейвис?

Тя кимна.

— Беше преди няколко години… в миналото. Господин Дейвис и съпругата му Верина спряха в Мемфис по пътя си за Кентъки. Родителите ми дадоха вечеря в тяхна чест.

Тя се загледа в каменната стена и оръдието, поставено там, за да напомня за Гражданската война.

— Джеф, трудно ми е да повярвам какво се е случило на Юга, след като съм го напуснала. Колкото повече научавам за войната, толкова повече се натъжавам. Вчера например, докато помагах в библиотеката, открих странна кутия — експонат от ужасната морска битка в пристанището на Мемфис. След нея градът е бил превзет от Федерацията през 1862 година.

Джеф бързо я прегърна.

— Но, мила, твоето семейство е напуснало Мемфис преди това — напомни й той.

— Знам, но там са останали приятелите ми — семействата Сержънт, Мерсър и Макгий. Целият град е пострадал — след като не получи отговор, додаде: — Вече не ме разпитваш за моето време, както преди.

Той стисна ръката й.

— Съжалявам, мила. Имах чувството, че ако те окуражавам да говориш за миналото, ти би пожелала да се върнеш в своето време.

— О, Джеф!

Когато отминаха статуята, тя го попита:

— Спомняш ли си, че ми предложи да се опитаме да открием документи за моето семейство?

— Да — отговори той предпазливо.

— Аз бях против, защото не виждах как тези проучвания биха могли да ни помогнат. Разбира се, прочетох старите семейни писма, за които ти споменах. Майка ми винаги ме е уверявала, че в нашето семейство е имало някакви документи.

— Тогава какъв е проблемът? — попита той.

Измъченият и поглед срещна неговия.

— Докато бях в библиотеката, се случи да мина покрай стаята на местния архив. Бях изумена от подробните генеалогични записи за различни семейства от Мемфис. Те са на разположение на всеки…

— Продължавай — настоя той.

— Както и да е. Мисля, че беше прав. Трябва да проверим дали няма нещо за моето семейство, след като съм го напуснала. Би трябвало да съм го направила по-рано. Но може би малко ме беше страх от това, което щяхме да открием.