Еужени Рейли - Двойна сватба

— Какво? — изкрещя той. Лицето му беше посърнало. — Как би могла да престанеш да бъдеш моя дъщеря?

— Искам да кажа, татко, че или ще разрешиш този проблем… или ще изгориш! — пъхна един плакат в ръцете му и изхвърча от хангара.

Джон остана напълно смаян. Погледна надолу към плаката, прочете „Премахни робството днес!“… и преглътна на сухо.

Вече отвън, Миси спря под един дъб. Опря се на грапавата му кора, за да не падне. Цялата трепереше. Чувстваше, че всеки момент ще се разплаче. Какво ставаше с нея? Само преди няколко седмици не я беше грижа за никой и за нищо. Интересуваше се само от себе си. Сега беше започнала да се грижи за всичко — за Дулси и своите нови приятелки, за своето семейство и Фейбиан, за всичко, което според нея беше несправедливо в този свят, където неочаквано се беше озовала.

Фейбиан… О, господи. Какво беше направил той с нея? Беше разтопил нещо вътре в нея. Беше я направил уязвима. Беше отворил сърцето й за проблемите на хората. Дори когато се беше нахвърлила срещу баща си преди малко, тя се чувстваше виновна за болката и объркването, които му беше причинила. Разбира се, че не беше виновен само той. Много неща не му бяха ясни. Тя считаше за свои неотменен дълг да го образова.

Защо? Кои я беше упълномощил да налага своя морал? Как беше се обвързала толкова дълбоко със заобикалящия я свят? В сърцето й беше пуснала корени любовта и я задържаше в този нов свят. Дали беше загубила собствената си същност? Или я бе ще намерила? Това беше най-ужасната дилема, пред която се беше изправяла.

— О, скъпа, виж колко много книги! — извика Мелиса.

Стоеше до майката на Шели Луси Френч, която беше директорка на една от библиотеките в Мемфис. Двете жени се разхождаха между рафтовете.

— Беше много хубаво от твоя страна да ни помогнеш, Мелиса — каза Луси.

— Да подредя няколко книги? — възкликна Мелиса — Но това не е нищо. Като чух да се оплакваш на Шели, че постоянно се нуждаете от помощ, как бих могла да не предложа услугите си?

Луси се усмихна.

— Ти си добра и благородна млада жена — каза тя. После се засмя. — Шели никога не би дошла да помага.

— О, тя ще бъде тук във вторник след обяд заедно с Лайза и Дженифер — вметна решително Мелиса.

Луси беше прекалено слисана, за да може да отговори. След малко, когато бяха отминали няколко лавици, тя кимна и каза:

— Това тук е научната ни фантастика.

— О, да. Трябва да подредя книгите по азбучен ред. Според фамилното име на автора.

Лицето на Луси грейна.

— Да. Схващаш много бързо. Да не би да имаш някакъв опит в библиотеките, мила?

Като се оглеждаше, Мелиса измърмори:

— О, около сто и четиридесет години…

— Не те разбрах?

Мелиса бързо се усмихна.

— Извинявай. Говорех на себе си. Всъщност прекарах много време в нашата семейна библиотека и научих доста неща, затова смятам, че мога да ви бъда полезна.

— Чудесно. Тогава днес ще подредим научната фантастика. Следващата седмица ще те запозная с останалия ни фонд и със системата ни на класификация.

— Много добре.

В края на рафтовете двете жени спряха до една количка, пълна с книги. Беше оставена близо до входната врата.

— Е, скъпа, може да започнеш с тези томове тук — каза Луси.

Но Мелиса се беше загледала към малка, разхвърляна стаичка с много книги, която се виждаше през отворената врата. Изглеждаха доста стари.

— Каква е тази стая там?

— О, това е стаята за местната история.

Мелиса цялата беше в слух.

— Местна история?

— Да. Всъщност по-голямата част от съхраненото тук са генеалогични проучвания на някои фамилии, живели в Мемфис през деветнадесети век.

Мелиса пребледня.

— О, небеса! — извика тя. Взираше се втренчено в стаята. — Нямах представа, че такива документи се съхраняват тук! Бих ли могла да намеря информация за някои семейства от Мемфис?

Луси се намръщи.

— Страхувам се, че нямаме описание на всички семейства. Ще се намерят само за най-изтъкнатите фамилии.

— Дали има нещо за хората, построили нашата къща? За Джон Монтгомъри например?

— Доста добре познавам материалите, но това име не ми говори нищо. Ако нямаме документи точно за Джон Монтгомъри, би могла да надникнеш в други източници — тя се усмихна. — Ако проявяваш интерес, може да потърсиш нещо.

— Благодаря, госпожо Френч.

Мелиса кимна решително. Награби една купчина от книгите пред себе си и тръгна между рафтовете.

— Ще се върна за това в понеделник — извика през рамо.