Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Извън пределите на острова на Фицдуейн, Ирландия, 1 януари

Наказателната група се нуждаеше от някаква приемлива причина за своето присъствие. Като японци в западно обкръжение беше много вероятно да бъдат забелязани и запомнени.

Решиха да се появят като снимачен екип. В тази част на Западна Ирландия беше открито злато на някои от най-живописните места и съществуваше спор дали трябва да се разработят мини. Това беше един класически въпрос, свързан с опазването на околната среда, който привличаше вниманието на международните средства за информация. Разни снимачни екипи идваха и си отиваха, като повечето наемаха въздушен транспорт. Ирландия изглежда великолепно от въздуха.

Групата извърши първоначалното си разузнаване в четириместен „Пайпър Ацтек“. Предпазливостта наложи да съкратят максимално времето на полета над острова, но той им беше достатъчен, за да се почувстват наясно с разположението на терена. На втория ден, за да отстранят всякакво подозрение, те телефонираха в замъка на Фицдуейн, обясниха измислената за прикритие история и помолиха за разрешение да снимат от земята, за да придадат местен колорит на филма си. Отказаха им най-учтиво.

Самият остров имаше формата на пръст, дълъг десет километра и около четири в най-широката си част, насочен на запад в Атлантика към Америка, от която го деляха три хиляди мили. Той се свързваше със сушата чрез мост, изграден в скалите над една злокобна клисура. Отвсякъде другаде достъпът изглеждаше невъзможен. Назъбената брегова линия включваше високи надвиснали канари, а на малкото места, където брегът се спускаше полегато, във водата дебнеха скрити скали и променливи подводни течения.

От въздуха видяха някакви тъмни сенки в морето, а на два пъти различиха и останките от древни кораби. Морето изглеждаше красиво, тъжно и опасно. Мястото нямаше особено гостоприемно излъчване.

На острова имаше два замъка. От западната страна извисяваше снага Дрейкър, викторианска постройка в готически стил, служила някога за специално училище, чиито прозорци и врати сега бяха заковани с дъски. Откъм близката до сушата страна беше замъкът на Фицдуейн, Дънклийв.

Точно той ги интересуваше. Издигаше се на скалист нос в края на един залив. Навътре в сушата имаше сладководно езеро, на чийто висок бряг беше кацнала малка бяла къщурка със сламен покрив.

Тяхното разузнаване включваше много неща: достъп, терен, население, охрана, прикритие, преценка за непредвидени опасности, метеорологични условия. Главната им грижа беше да потвърдят мястото на убийството.

Наеха хеликоптера и един по-бърз самолет за далечни разстояния за последните два дни. Обясниха, че изтича крайният им срок и трябва да отнесат някакъв експониран филм в Лондон. Документите им бяха щателно проверени от един особено предпазлив служител, но бяха обявени за задоволителни.

Щяха да летят с хеликоптера плътно по бреговата линия на петнайсет метра височина и дори по-ниско и да кацнат в северната част на острова на някакво сечище откъм морската страна на един от хълмовете. Нямаше нито да ги чуят, нито да ги видят. После щяха да продължат пеша до мястото, което бяха избрали. Фицдуейн често сменяше маршрута на всекидневната си езда, но имаше едно място, което непременно посещаваше или на отиване, или на връщане.

Детето и неговите желания бяха слабостта на този човек. Един наблюдател беше следил движенията му в продължение на няколко седмици преди идването на наказателната група.

Членовете на групата бяха опитни, добре обучени и напълно мотивирани. След покушението щяха да избягат до чакащия ги хеликоптер, да отлетят до самолета и да продължат с него към Франция. А там щяха да изчезнат.

Сега всичко зависеше от самото изпълнение на плана и от онова неосезаемо нещо — късмета.

Токио, Япония

Бодигардът настръхна, като видя портите на високата ограждаща стена да се отварят и по алеята да влиза черна лъскава лимузина.

Портите не трябваше да се отворят, преди да е проверил посетителя на телевизионния си монитор и най-вече — преди да е натиснал освобождаващия бутон на електронната ключалка. В определено време на деня при господаря се стичаше непрекъснат поток от посетители и хора с най-различни молби, тъй че черните лимузини бяха по-скоро правило, отколкото изключение. Но сега беше седем сутринта, а на всички беше добре известно, че господарят държи да не бъде обезпокояван, когато се къпе и приготвя за деня.