Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Как успяваха жените, както често се случваше вече, да съчетават грижите за семейството и изграждането на кариера? Той наистина съчувстваше на Итън, майката на Боти. Донякъде именно силният й характер му се беше сторил толкова привлекателен в началото. Затова сега не се учудваше, че тя искаше да остави своя следа на този свят.

Тук вече си казваше думата и възрастовата разлика. Фицдуейн имаше известно богатство и след военната служба беше достигнал и върха на избраната от него професия на военен фотограф, колкото и странна да беше тя. Беше улегнал и готов за спокоен семеен живот.

Итън все още смяташе, че трябва да постигне някаква лична цел, за да се почувства доволна от себе си. Не бяха престанали да се обичат. Просто бяха нарушили синхрона помежду си. Колко връзки се проваляха заради нечия кариера или лошо избрано време? Но Итън беше тръгнала по своя път и нищо не можеше да се направи.

Фицдуейн се опитваше да си внуши, че някой близък ден тя ще се върне и най-после ще се оженят и ще станат семейство, но вътрешно беше престанал вече да вярва в това. Изведнъж се почувства ужасно самотен и очите му се напълниха със сълзи.

Беше се замислил, загледан през стъклената стена в развълнуваното тъмнозелено море, когато Боти се втурна вътре с качулка на глава, облечен за разходка и обут в червените си ботушки.

— Тате! Тате! Да вървим! Да вървим! — той спря изведнъж. — Тате, защо плачеш?

Фицдуейн се усмихна. Децата бяха смущаващо наблюдателни понякога.

— Настинал съм — отвърна той и показно започна да подсмърча, докато изтриваше очи.

Боти бръкна в джоба на анорака си. Като порови малко, ръчичката му излезе оттам, стиснала салфетка, която беше залепнала за полуизяден бонбон и едва ли би могла да се използва повече. Детето предложи комбинацията на баща си.

— Да обичаш значи да споделяш — каза то, повтаряйки внимателно набиваната му от Уна пропаганда. — Може ли да изям един бонбон?

Фицдуейн се засмя.

— На три години, а знае как да постигне своето — каза той.

Беше изчел всички книги, свързани с правилното хранене на децата и отказването им от лоши навици, но щом станеше въпрос за бонбони, губеше битката с Боти. Подхвърли му една ябълка от фруктиерата на бюфета.

Боти направи физиономия, но хвана ябълката с една ръка и задърпа Фицдуейн с другата:

— Тате! Да вървим! Да вървим! Да вървим!

Снайперистът си мислеше, че голяма част от неговите сънародници не бяха хващали оръжие в ръка, да не говорим за заредено.

Япония беше отхвърлила войната. Армията като такава беше изрично забранена от конституцията. Нямаше военна повинност. Войските за самозащита се набираха изключително от доброволци. Полицията носеше оръжие, но избягваше да го изважда, камо ли да го използва. Улиците бяха спокойни. Престъпниците се заплашваха само помежду си и го правеха предимно с мечове.

Снайперистът се изплю. Страната му деградираше, подчинена на материализъм и фалшиви ценности. Политиците бяха корумпирани. Управниците бяха загубили посоката. Класата на воините беше заразена от търговия и беше негодна. Истинските желания на императора — възгледи, които той никога не споделяше и не изразяваше, но които сигурно изповядваше вътрешно — биваха пренебрегвани.

Нужна беше нова посока. Както винаги в историята, няколко души със силна воля и ясни идеи можеха да променят съдбата.

Снайперистът изпразни пълнителя на пушката си и я зареди отново с патрони за ръчно зареждане, като провери всеки един поотделно. Съгледвачът до него беше оставил автомата си наблизо и оглеждаше с бинокъл мястото пред тях, където трябваше да се извърши убийството.

Наблюдателят беше заел позиция на петдесет метра нагоре и вляво от тях. И тримата видяха как се вдига решетката на крепостната врата и от нея излиза кон с двама ездачи.

Наказателната група се подготви за търпеливо изчакване. Щеше да мине около час.

До тях достигаше шумът от малкия водопад. Той се вливаше в потока под тях, който се разширяваше и ставаше по-плитък. На такова място хората обикновено започваха да пресичат водата и даваха име на форд. Не беше отбелязано на картата, но семейство Фицдуейн го знаеше като Батълфорд.

Преди векове на същото място прадедите на Хюго се бяха били, бяха удържали позиции и бяха умрели.

За специалните сили важеше баналната истина, че нищо не вървеше изцяло по план.

В този случай целта беше да се провери въздушното разгръщане на три гънтрека и девет души персонал на земята посред нощ посредством СПИНВ, после да се проведе лъжливо нападение на изоставения замък Дрейкър, който се намираше на противоположния на Дънклийв край на острова. Килмара не искаше Фицдуейн да се оплаква, че са нарушили спокойствието на съня му. Той имаше дългосрочни планове за острова, които зависеха от благоразположението на приятеля му. И без това трудно се намираха добри терени за учения.