Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Първите два гънтрека се бяха приземили безпрепятствено за стандартите на тази наистина ужасяваща техника. Третият гънтрек, качен върху специалния си противоударен палет, кацна върху допълнителен омекотител, за какъвто послужи стадо паникьосани овце. Седем от тях не даваха признаци, че ще се събудят отново. Килмара премигна смутено. Познаваше Фицдуейн и си представяше кошмара на една огромна и отрупана с трофейно месо маса в щаба на рейнджърите. Никога нямаше да превъзмогне последиците от скандала.

Втората грешка беше, че бяха спуснали не на място трима рейнджъри — всъщност това бяха войници от Делта, откомандировани от Форт Браг. Ирландците бяха добре обучени да скачат при необичайните ветрове и вихрушки на Западна Ирландия. Хората от група Делта бяха в началото на кривата си на обучение и щеше да се наложи да пресекат терена пеш през нощта, за да ги настигнат.

Поне не бяха изчезнали в Атлантика, както се опасяваше Килмара отначало. Благодареше на Великия бог на Специалните сили, че не пазеха действително радиомълчание, както би било при истинска акция. След повече от трийсет години военна служба той все още не можеше да свикне да губи хора. Провлаченият тексаски говор в слушалката го беше поуспокоил. Прие обаждането набързо и с хаплив тон, след което можеше да размишлява далеч по-хладнокръвно по въпроса за мъртвите овце.

Слънцето беше доста високо, когато Килмара преустанови учението и започнаха да си приготвят храна. Чак тогава един от хората на Делта спомена, че забелязал от северната страна на острова да каца цивилен хеликоптер. Приемайки, че е свързан с някой от местните жители и е далеч от официално разрешения им учебен терен, той отвори дума за него просто между другото.

Килмара познаваше топографията и структурата на района.

— Принудително кацане? — с надежда попита той, стиснал канче чай в ръка.

— Може би — каза Лонсдейл, тексасецът, който по навик беше огледал набързо хеликоптера с бинокъла си за нощно виждане.

Не прозвуча убедително. Нямаше дим или хаотично маневриране. Полетът беше безпогрешен, с цел.

— Летеше ниско и бързо — обясни той на глас. — Беше цивилна птичка, но, изглежда, бързаше да кацне принудително. Вероятно някоя голяма клечка от армията преживява отново миналото си.

Килмара сръбна от чая, без да усети вкуса му.

— И после? — попита той.

— Изскочиха трима души. Бяха облечени спортно, с онези шапки с шлиц и с якета без ръкави и безброй джобове. Носеха и въдици. Изглежда, знаеха къде отиват. Отправиха се към Дънклийв, дома на приятеля ви. Допускам, че са оплескали навигацията и се кацнали доста по-рано. Но и не биха могли да видят замъка от такава височина при наличието на хълмовете, които ги делят от него.

— Въдици? — попита Килмара.

— Май тук им викаха рибарски пръти — каза Лонсдейл. — Бяха в онзи дълги кутии, които се използват при пътуване, нали се сещате, като на пуш… — изведнъж се сети. — По дяволите!

Килмара захвърли канчето настрани и недовършеният чай просветна на слънцето.

— Сега не е риболовен сезон — изръмжа той. Командата му отекна из сечището: — Рейнджъри, по местата! Това не е учебно упражнение!

Намираха се точно там, където не трябваше — на другия край на острова.

За Фицдуейн разходката на кон обикновено включваше прекосяване на острова по дължина покрай скалите на южната брегова ивица и покрай замъка Дрейкър, чак до носа.

Този приятен маршрут беше изгубил доста от очарованието си от онази сутрин, когато откри младия Руди фон Графенлауб да виси на едно дърво с въже около шията. Именно това обесване го въведе в света на антитероризма. Това беше свят, от който нямаше излизане. Онзи инцидент беше приключил с унищожаването на терориста, известен като Палача, но мъртвият терорист се бе оказал чивията в оста на една световна мрежа и беше доста вероятно да последва отмъщение от някоя оцеляла терористична група.

Спомените за онзи инцидент и последствията се помнеха от всички достатъчно ясно и без гледката на въпросното дърво-бесилка. Освен това вниманието на Боти беше като на всяко тригодишно дете. Той обичаше по-къси и по-разнообразни разходки, които да свършват при водопада.

Падащата вода при Батълфорд го забавляваше и отвличаше вниманието му дотолкова, че Фицдуейн можеше да се наслади на гледката наоколо, без да отговаря през половин минута на разни въпроси. Боти обичаше да хвърля пръчки и камъчета във водата. Там потокът беше плитък и сравнително безопасен.