Той методично започна да претърсва площта, като управляваше ИЧЕН-а с малък лост. Едновременно с това беше наредил и другите два гънтрека да се придвижат напред. Единият напредваше в подножието на предпланините. Другият бързаше с пълна скорост към Дънклийв по пътя, който пресичаше острова по дължина.
Зад Килмара, на мястото на мерача, един рейнджър се опитваше да се свърже с Дънклийв по радиото. Неговият модул за сателитна връзка можеше да предаде сигнал на сателит, който, следвайки орбитата си в космоса, да го предаде на всяка една точка по Земята, но сега не можеше да се свърже с Дънклийв, който отстоеше на по-малко от пет километра. Сигналът беше приет от щаба на рейнджърите в Дъблин и препратен в ирландската телефонна система.
Тази връзка беше прекалено далечна. Телефонната мрежа на острова беше стара и изхабена и доста надолу в списъка за модернизация. През някои дни, изглежда, се нуждаеше от почивка. Днес беше един от тези дни.
Старши сержант Лонсдейл седеше на шофьорското място, ядосан, че не беше докладвал за хеликоптера по-рано, въпреки успокоенията на полковника, че едва ли би могъл да отгатне неговото значение. Полковникът беше прав, но от това не му ставаше по-добре. Той много държеше на военната чест и елитните американски войски Делта бяха неговият свят. Чувстваше се посрамен пред ирландците и беше решен да поправи грешката си.
Ирландците бяха добри — дори дяволски добри — но никой не можеше да засегне най-добрите от най-доброто, а според Лонсдейл това беше определението за Делта. До него лежеше тежко оръжие от зелен метал с телескопичен мерник. Поставено до обикновен снайпер, ужасното оръжие изглеждаше свръхголямо и грубо. Това беше новата подобрена полуавтоматична „Берета 50“. Всеки куршум имаше размерите на свръхголяма пура и можеше да бъде изстрелян на пет километра. Това беше теоретичният обсег. На практика, при ограниченията на телескопичния мерник и човешкото зрение, максимумът в ръцете на абсолютен майстор беше около една трета от това или две хиляди метра. Най-дългият изстрел, за който Лонсдейл беше чувал, беше хиляда и осемстотин метра.
За точни попадения на повече от хиляда метра дори при най-добрите снайпери можеше да се говори само като за легенди, докато на сцената не се появи новата берета. Но за нея се изискваха изключителни умения.
— Намерих Фицдуейн — каза Килмара и затегна фокуса на ИЧЕН-а. После проследи другите два гънтрека. Единият продължаваше към замъка. Другият беше в една странична долинка и не се виждаше от позициите на Фицдуейн.
Килмара се постави на мястото на неприятелска наказателна група и продължи да претърсва методично. Такава група би искала да наблюдава отгоре целта си и да има добро прикритие. Трябва да има и път за бягство към хеликоптера. Не биха искали да стрелят срещу слънцето — което не беше особен риск в тази част на Ирландия.
Само с бинокъл едва ли би видял нещо — наказателната група беше заела отлични позиции с добро прикритие. ИЧЕН-ът промени земните правила. Той можеше да открива телесна топлина.
— Двама неприятели — каза Килмара и посочи екрана. Беше активирал и лазерната система. Сега целта беше осветена от лазерен лъч, видим само ако се носеха специални очила. Определен беше и обсегът. На екрана беше изписано 1853 метра — доста повече от една миля. — Твой е — каза той на Лонсдейл. Предполагаше се, че са на учение. Затова трите гънтрека не бяха оборудвани с далекобойно оръжие, което да остава извън противниковия обсег на действие.
Лонсдейл вече беше тръгнал, преди Килмара да му нареди. Той зае позиция на ръба на склона и разположи беретата на двуножник пред себе си. Вътрешно беше убеден, че изстрелът беше почти невъзможен, а освен това вече бяха твърде закъснели.
Но знаеше също, по онзи странен начин, по който човек предусеща, когато всичко се струпа изведнъж, че това беше специален момент и днес той щеше да стреля по-добре, отколкото когато и да било през живота си.
През специалните си очила той виждаше как лазерният лъч посочва целта. Телескопичният мерник беше калибриран според балистиката на амунициите. Покри целта. Тялото на снайпериста беше изцяло скрито в някаква гънка на терена. Виждаше само обвитата в зебло цев на пушката и неясно петно, което очевидно беше главата на снайпериста.
Зад гърба му Килмара изстреля две червени ракети в отчаян опит да отвлече вниманието на похитителите и да предупреди Фицдуейн. Светлинните ракети с този цвят бяха сигналът за неуспех преди двайсет години, когато двамата се бяха били заедно в Конго. Жестът не беше особено подходящ, но беше единственото, което можеше да измисли.
Читать дальше