Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Килмара наблюдаваше приятеля си и малкия му син през ИЧЕН-а.

Картината на раняването на Боти, а след това и на Фицдуейн и падането им във водата се смени с трагичната гледка на бащата, който напразно се опитваше да помогне на детето си и накрая затихна неподвижен.

Полковникът на рейнджърите продължи да наблюдава развитието на нещата и да издава заповеди с безизразно лице. Гънтрекът, който първоначално се беше запътил към замъка, беше най-близко до мястото на събитията и с пълна скорост пристигна там след по-малко от две минути.

От него изскочиха трима рейнджъри — Нюмън, Ханигън и Андрюс. Всички рейнджъри бяха обучени във ВОЖМП — военновременно оказване на животоспасяваща медицинска помощ. ВОЖМП беше военният вариант на ОЖМП, създадена за пръв път в САЩ. Обикновено се приемаше — и съвсем основателно — че рейнджърите са под обстрел. Ударението се поставяше върху скоростта на действие.

Нюмън и Ханигън изтичаха до Фицдуейн. Личеше, че той е по-сериозно раненият от двамата. Подгизнал в кръв, той умираше пред очите им. Имаше синкав цвят, тежка дихателна недостатъчност и беше изпаднал в силен шок. Раненият му крак изглеждаше пречупен и видимо по-къс. Ясно беше, че е раздробена бедрената кост.

— Гърдите и кракът — каза Нюмън в монтирания в каската му микрофон. — Перфориран дроб, кракът изглежда зле, май е засегната феморалната артерия.

Андрюс отиде до Питър. Раната на момчето изглеждаше като драскотина. Имаше леко сътресение и кървеше откъм тила, но, общо взето, беше в доста добро състояние. След няколко минути се върна в съзнание.

— Момчето е одраскано, но е окей — каза Андрюс. Обаче Фицдуейн беше в критично състояние.

— Хюго — каза Нюмън, — чуваш ли ме? — отговорът би означавал, че Фицдуейн е в съзнание и дихателните му пътища са чисти.

Не последва отговор.

— По дяволите! — прокле Нюмън. Пациентът им умираше. Даваше му най-много пет минути. Провери дихателния му тракт. Доволен от резултата, той му постави една куха тръбичка на Гидел, която щеше да поддържа проходимостта. Цялата процедура отне двайсет секунди. — Дишането окей — каза Нюмън.

В това време Ханигън вече разрязваше дрехите на Фицдуейн, за да получи достъп до двете рани. Всичко беше изцапано с кръв, която направо шуртеше от раната в бедрото. Прецени, че човекът беше загубил около литър кръв в първата минута и макар налягането да беше спаднало леко с намаляването на притока на кръв, раната продължаваше да кърви значително. Феморалната артерия беше като силен душ.

Дрехите на Фицдуейн бяха подгизнали, а земята лепнеше от кръв. Ханигън светкавично стегна с бинт бедрото над раната. Притокът намаля, но не спря напълно.

Нюмън подозираше клапен пневмоторакс. Белият дроб беше перфориран. Имаше голяма вероятност въздухът да се просмуква в гръдната кухина и да не може да излезе. Налягането се покачваше и блокираше притока на кръв към и от сърцето. Освен това налягането в гръдния му кош поддържаше ребрата и диафрагмата му раздути, така че не можеше да вдишва и издишва правилно. Фицдуейн се задъхваше. Изпитваше недостиг на кислород.

Ханигън бързо провери трахеята му, после преслуша дроба му с почукване. Първият глух звук потвърди просмукване на кръв в плевралното пространство. Вторият звук, който отекна силно, потвърди наличието на по-голямо количество въздух от обичайното.

— По дяволите! — каза той. — Имаме клапен пневмоторакс.

Без да се колебае, заби една канула отпред в гръдния кош. Тя изглеждаше като тънък пълнител за химикал и представляваше куха игла, леко стърчаща от куха пластмасова тръбичка.

Щом иглата проникна вътре, се чу шумно изпускане на задържания въздух. Дишането на Фицдуейн веднага се подобри. Все още имаше кръв и въздух в плевралното пространство, но без да се създава налягане. Процедурата беше отнела една минута.

Фицдуейн отчасти се върна в съзнание.

— Н-н-е… мога… ди… — задъха се той. — Синът ми… погрижете…

— На вашите услуги — каза Ханигън и постави на устата му маска, свързана с цилиндър със сгъстен кислород. При скорост десет-дванайсет литра в минута кислородът щеше да стигне за около петнайсет минути. Времето все още беше от решаващо значение. Докато Ханигън надяваше шийните яки, Нюмън закрепи маската с лейкопласт. Мина още една минута.

— Ще включим система — каза Нюмън.

Той щеше да се опита да спре кървенето, докато Ханигън се мъчи да влезе във вената. Нямаше смисъл да се включва система, щом течността веднага изтичаше навън, но въпреки всичко Фицдуейн се нуждаеше спешно от допълнително течност. Беше в шок. Нормалният обем на кръвта му беше между пет и половина и шест литра, а той, изглежда, беше загубил почти половината от него.