Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Мозъкът му не получаваше достатъчно кислород. Фицдуейн беше съвсем отмалял, пулсът му беше ускорен, очите му блестяха. Организмът му се предаваше. Губеше физически сили за живот.

Раната в гърдите ще трябва да почака, помисли си Нюмън. Заради кървенето си тази в бедрото все още представляваше основният проблем. Той приложи пряк натиск върху крака, над мястото на раната. Знаеше, че трябва да поддържа този натиск поне пет минути, вероятно и по-дълго.

Вече бяха влезли във вената.

— Можеш да го пълниш — каза Нюмън.

Ханигън беше вкарал канула във вени и на двете ръце. Разтворът щеше да помогне на останалата кръв да циркулира и да доставя на жизненоважните органи достатъчни количества кръв, следователно и кислород. Липсата на кислород в мозъка в продължение на повече от три минути означаваше, че части от него ще започнат да умират: безвъзвратно мозъчно увреждане.

Включването на венозни системи и от двете страни беше отнело по-малко от четири минути.

Систоличното кръвно налягане на Фицдуейн започна да се подобрява от шейсет към седемдесет. Беше критично. Нормалното беше около сто и двайсет.

Нюмън продължаваше все още да оказва натиск върху бедрената рана.

Като наблюдаваше внимателно тръбичката на Гидел, която не биваше да бъде изплюта навън, Ханигън сложи превръзки на входната и изходната рана. Всяка превръзка беше залепена с лейкопласт от три страни, докато четвъртата оставаше отворена, за да може въздухът да излиза. Ако запечаташе раните напълно, можеше отново да причини покачване на вътрешното налягане.

Нюмън погледна часовника си. Бяха работили върху Фицдуейн малко повече от единайсет минути. Положението му се стабилизира, доколкото позволяваха техните възможности, но все още оставаше в смъртна опасност.

Докато Ханигън започна да вкарва постепенно съвсем малки дози морфин във венозната система на Фицдуейн, Нюмън овърза с бинтове краката му заедно като за шина и после двамата с общи усилия го плъзнаха върху носилка и го закопчаха с каиши.

Старши сержант Лонсдейл, с готово за стрелба оръжие, като съвременно въплъщение на ангел-мъстител, наблюдаваше рейнджърите на форда.

Когато те привършиха и хеликоптерът отлетя, той стана и се върна няколко крачки назад до командващия гънтрек. Полковникът вдигна поглед от конзолата с неразгадаемо изражение. Изглежда, щеше да каже нещо, но се въздържа.

Радистът в задната част на гънтрека беше издигнал миниатюрната сателитна чиния. Той преустанови за миг тайнствената си дейност и като вдигна очи, поклати глава:

— Не изглежда на добро.

Лонсдейл знаеше, че през този ден беше произвел най-добрите изстрели в живота си, но въпреки всичко това не беше достатъчно. Дали би могъл да избърза поне с няколко секунди?

Наблюдателят, който беше по-нагоре по хълма, имаше по-добра позиция за оглед на терена и беше по-труден за фокусиране. Отначало се беше разтревожил от появата на някакво превозно средство, което пътуваше с бясна скорост към замъка.

Не беше предупредил хората си по-надолу не само защото бяха съвсем близо до постигане на целта, а и защото превозното средство, изглежда, не представляваше някаква заплаха и не се движеше към тях. Освен голямата скорост, нямаше нищо необичайно, което да забележи отдалеч. Но после то се обърна към тях.

Бяха ги предупредили, че може да срещнат лендроувър или една-две коли. Но от по-близо онова не приличаше на нищо познато. Отначало си помисли, че може да е някаква гъсенична селскостопанска машина.

Наблюдаваше я през бинокъла си. Когато се приближи, сърцето му заби като чук и някаква паника го сграбчи за гърлото. Забеляза картечницата на една изпъкналост до предния пътник и разбра, че пред себе си имаше нещо, измислено единствено с цел да убива.

Двете сигнални ракети блеснаха в небето. Той погледна нагоре, после към двамата убийци долу и изведнъж го обзе ужасен страх. Започна да тича. Беше избрал добре пътя си за спасение. Беше открил лека вдлъбнатинка между два хълма, която беше под такъв ъгъл, че не можеше да бъде забелязан отдолу. Освен това имаше и прикритието на скалните треви и пирена. Не преставаше да тича. Цялото му същество долавяше, че която и да беше мистериозната сила, унищожила неговите другари, сега търсеше него със същата цел.

От време на време спираше за миг и се ослушваше да разбере дали го следят. Постепенно доби увереност и започна да изчаква по-дълго. Стана му ясно, че се е измъкнал, без да го забележат. Започна да се успокоява. Скоро щеше да стигне до падинката между хълмовете, където беше кацнал хеликоптерът.