Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Фигурата, която се беше поклонила, направи някакъв жест и един от другите удари силно Ходама в стомаха. Той се преви на две, падна на колене и повърна. В кошмара на болката вдигна глава. Имаше нещо познато във фигурата. И смехът, и гласът напомняха нещо.

— Кой сте вие? — тихо каза той. — Трябва да знам.

Фигурата поклати глава.

— Трябва да умреш — мрачно отвърна тя. — Това е всичко, което все още трябва да направиш. — И даде някакъв знак.

Двама с качулки вдигнаха Ходама, задържаха го над медната вана и бавно го потопиха в кървавата вряща вода.

Островът на Фицдуейн, Ирландия, 1 януари

Хюго Фицдуейн постави швейцарския си автоматичен пистолет „Сиг“ на една висока етажерка в банята, като мислено отбеляза, че оръжието и малките деца бяха несъвместими неща. Като се поразмисли още малко, реши, че същото важеше и за немалък брой възрастни.

Що се отнасяше до него, той беше свикнал да бъде под постоянна заплаха от терористи дотолкова, доколкото изобщо можеше да свикне човек (предпазните мерки за сигурност отнемаха толкова време и бяха така досадни), но тогава Питър се беше появил на сцената — едно малко, розово и сбръчкано пакетче с рехав рус мъх в по-шумния си край — и Фицдуейн беше започнал да гледа на света по съвсем различен начин.

Той провери водата с ръка. Беше чел в една от книгите за деца, че по правило се пробва с лакът, но му се струваше много абсурдно за една такава проста дейност, а и Питър обикновено изглеждаше доволен от резултата. Ако не беше, започваше да пищи. Фицдуейн беше открил, че децата вярват в пряката и незабавна комуникация.

— Боти — извика Фицдуейн, като се опитваше да звучи строго и категорично, — време е за баня — прибави и малко заплахи: — Ела тук или ще те гъделичкам по краката.

Прякорът на Питър беше дошъл като резултат от лошото време в Западна Ирландия. Отдаден на своята склонност да тича навън, за да шляпа в локвите и да играе в калта, Питър се беше научил да пита за червените си боти още при един от първите си решителни набези в областта на речта.

Не последва отговор. Фицдуейн провери шкафа в банята, както и зад коша за пране, като почти очакваше да види русокосия тригодишен малчуган, клекнал долу и потръпващ от сподавен смях.

Нищо.

Обзе го лека тревога. Замъкът, в който живееха, фамилното жилище на неговия род, беше на един доста отдалечен от Западна Ирландия остров и макар да не беше толкова голям, колкото обикновено бяха този род замъци, имаше каменни стълбища, назъбени стени и висок зид около двора, както и още много места, където едно дете можеше да се нарани. От гледна точка на притеснен родител, Дънклийв не беше идеалното място за отглеждане на малко дете.

Откровено казано, Фицдуейн се изненадваше, че всичките негови предшественици бяха достигнали до зряла възраст. Много по-вероятно беше да са паднали случайно върху скалите отдолу или в ледените води на Атлантика. Но, изглежда, Фицдуейн бяха една решителна и корава пасмина и всички бяха оцелели.

Той отвори вратата на банята и огледа съблекалнята. Пак нищо.

Бравата на съблекалнята започна бавно да се завърта.

— Боти! — извика Фицдуейн. — Ела тук, малко чудовище.

Последва тишина. Внезапен хлад смрази Фицдуейн, докато недоверчиво отхвърляше онова, което му подсказваше интуицията. Беше се страхувал от заплахата толкова дълго, че вече беше престанал да вярва сериозно в нея. Може би сега тя ставаше реалност. Пристъпи обратно в банята, взе пистолета, извади го от кобура и махна предпазителя. Винаги имаше патрон в цевта.

Фицдуейн прехвърляше наум наличните възможности. Прозорците в банята и съблекалнята имаха съвременни двойни стъкла, но бяха замислени като бойни амбразури от нормандския архитект, построил сградата. Никаква възможност да вмъкне или измъкне през тях дългото си метър и осемдесет и пет тяло.

Бравата на вратата на съблекалнята започна да се завърта бавно, после шумно се върна в първоначалното си положение, сякаш беше пусната изведнъж.

Фицдуейн не се замисли. Той реагира на потенциалната заплаха за човека, когото обичаше най-много на света. Блъсна вратата и направи жест, с който обхвана на прицел почти целия коридор. Нямаше нищо. Погледна надолу. Най-калното човече, което беше виждал някога, стоеше там и от него се стичаше вода. Едва ли би казал, че го познава, ако не бяха ботите и движенията на тялото, които му напомняха нещо.

— Тате! — каза калното момче невъзмутимо.