Майк Резник - Гадателката

— Сигурна съм.

— Но ще си намериш няколко?

— Един може би.

— Само един? — попита невярващо той.

— Понякога един е достатъчен — отговори Пенелопа. Тя отново прегърна куклата. — Наистина трябва да тръгвам или Мариан ще ми се разсърди.

Тя напусна стаята под мълчаливия поглед на Потьомкин и няколко минути по-късно се озова в тяхната просторна каюта. Мишката, която дремеше върху леглото, се изправи рязко при отварянето на вратата.

— Съжалявам — обади се Пенелопа. — Не исках да те будя.

— Няма нищо — отвърна Мишката и се отпусна обратно върху сатенения чаршаф. — Ако не ме бе събудила, довечера нямаше да мога да заспя.

— В Космоса винаги е нощ — изтъкна Пенелопа.

— Това е военен кораб. Използва стандартното галактическо време. — Мишката разтърка очи. — Как се разбирате с Мариан?

— Трябват й нови дрехи. Не може да се разхожда само в парче от одеяло.

— Тогава ще й направим няколко.

— Можем ли? — попита нетърпеливо малкото момиче.

— Защо не? — Мишката огледа стаята. — Знаеш ли, ако можехме да намерим някое парче от материята, която са използвали за нашите мебели, ще я облечем по-добре от всеки друг на този кораб.

— Ще бъде чудесно — съгласи се Пенелопа.

— На Мариан хареса ли й обиколката из кораба?

— Не мисля, че тук й харесва.

— Съжалявам да го чуя, защото ще й се наложи да остане тук за известно време.

— А може би не — възрази малкото момиче.

Мишката я изгледа.

— О?

— Има една доста красива планета наблизо — продължи Пенелопа. — Мисля, че там Мариан ще бъде много по-щастлива.

— И кой според теб ще позволи на Мариан да слезе на тази хубава планета? — попита внимателно Мишката.

— О, не знам. Някой.

— Някой като Главореза Янки ли? — настоя Мишката.

Момичето поклати глава.

— Не, не мисля така.

— Знам, че изглежда приятен, Пенелопа, но той е много опасен човек.

— Няма да ти стори нищо, ти си единствената ми приятелка. — Внезапно тя си спомни за Мариан. — Е, поне най-добрата ми приятелка. Никога няма да позволя на никого да те нарани.

Мишката се усмихна мрачно.

— Би трябвало аз да се грижа за тебе.

— Съжалявам — рече объркано Пенелопа. — Не исках да прозвучи покровителствено. Не и към теб.

Мишката стана, прекоси разстоянието, което ги разделяше, и я прегърна топло.

— Не се държиш покровителствено, Пенелопа. Ти си загрижена и това е много мило. Но не искам да се излагаш на опасност. Имаш невероятна дарба, но все още си малко момиче и не можеш да разбереш на какво са способни тези хора, ако ги ядосаш.

— Да, знам. Мога да видя какви са — тя посочи слепоочието си. — Тук.

— Тогава знаеш, че не бива да ги ядосваш.

— Но ние трябва да стигнем до онази планета.

— Какво толкова има на тази планета?

Пенелопа вдигна рамене.

— Все още не знам.

— Но си сигурна, че ще стигнем там? — настоя Мишката.

Малкото момиче кимна.

— Да.

— Кога мислиш, че ще разбереш защо?

— Скоро — каза убедено Пенелопа. — Много скоро.

После тя си спомни за Мариан и докато Мишката я наблюдаваше смутено, прекара следващите пет минути в почистване и преобличане на куклата си. По всичко изглеждаше, че е само едно малко русо момиче без никакви грижи, а не най-ценната пленничка на борда на най-мощния пиратски кораб в звездния куп Кинелус.

Пенелопа спеше дълбоко, когато една ръка се протегна и леко я разтърси за рамото. Тя измънка и се обърна на другата страна, но ръката продължи да я разтърсва.

— Махай се — измърмори тя.

— Събуди се, дете — прошепна мъжки глас.

— Остави ме на мира.

— Трябва да поговорим.

Мишката се събуди, седна в леглото, огледа сравнително просторната кабина и видя елегантен мъж да стои над Пенелопа.

— Какво искаш? — попита Мишката.

— Това не те засяга — отговори Потьомкин.

— Всичко, свързано с нея, ме засяга.

— Няма да й сторя нищо, госпожо, само трябва да поговоря с нея.

— Махай се — повтори Пенелопа.

— Дете, или се събуди, или ще светна лампите и ще излея кофа студена вода отгоре ти. Ти решаваш — повиши леко глас Потьомкин.

Момичето бавно се надигна в леглото си и разтърка очи.

— О! — възкликна тя, разпознавайки го. — Това си ти.

— Пенелопа, ако не искаш да говориш с него, мога да извикам помощ.

— Той е помощта — отговори Пенелопа, с което съвсем обърка Мишката.

— Може да съм, може и да не съм — рече Потьомкин. — Първо искам да задам няколко въпроса.

— Очакваше ли го? — намеси се Мишката.