Майк Резник - Гадателката

След като той си отиде, Пенелопа и Мишката останаха сами в огромния салон.

— Видя ли всичко това, докато бяхме на Звездната лодка? — попита Мишката.

— Не точно така. Знаех, че ще ни освободи и че няма да ни нарани.

— Но не знаеше, че ще те продаде на онзи, който даде най-много?

— Това няма значение — отговори малкото момиче. — Той ни води в правилната посока, а именно това е важното.

— В правилната посока?

Пенелопа кимна.

— Правилната посока за какво?

— Още не знам — отвърна детето. — Но знам, че е вярната посока. — Тя стисна още по-силно ръката на Мишката. — Не се тревожи. Няма да позволя на никого да те нарани.

Мишката изведнъж разбра, че й вярва, и това я притесни много повече, отколкото фактът, че е в ръцете на Главореза Янки.

В малкия склад Мишката поведе Пенелопа край беден запас от дрехи и тоалетни принадлежности и още по-малък запас от книги и касети, докато стигнаха до едно кътче, което, ако имаше надпис, той щеше да гласи „Разни“.

— Какво търсим? — полюбопитства малкото момиче.

— Ще видиш — отговори с усмивка Мишката.

Тя започна да бърка в купчината, събрала излишните остатъци от набезите, и накрая намери необходимото.

— О, прекрасни са! — възкликна Пенелопа, когато Мишката отстъпи и показа четири изящни кукли с ярки роби и блестящи бижута.

— Мисля, че са от Нова Кения, но може и да греша. Ще попитаме някого.

— Много са големи. Доста по-големи от Дженифър.

— Ами те се направени да стоят на витрини или на друго видно място, а не за игра — поясни Мишката. — Заради това са и толкова вдървени. Предполагам, че са част от колекция. Може би другите са унищожени или са носели истински бижута и екипажът ги е взел.

— Харесват ми огърлиците им — Пенелопа продължи да прокарва пръсти по огърлицата на една от куклите.

— Вероятно всяка от тях представя различна нация или религия.

— А и дрехите им са толкова красиви — продължи детето. После погледът му попадна върху нещо, което се подаваше изпод един малък топ коприна.

— Имаш избор. Можеш да вземеш някоя от тях или, ако искаш, и четирите.

— Искам тази — отговори Пенелопа и измъкна изпод коприната малка парцалена кукла, обвита единствено с парче червен плат.

— Дори не я видях.

— Но аз я видях.

— Не е толкова красива като останалите.

— Знам.

— А защо не ги вземеш всичките?

— Искам само тази — отговори твърдо Пенелопа. — Другите са за големи, а тази е за малки момичета.

— И ти напомня за Дженифър? — попита с усмивка Мишката.

Пенелопа кимна.

— Добре, твоя е. Чудя се къде трябва да платим?

— Не трябва. Сещаш ли се какво каза Янки? Можем да си вземем каквото и да е, безплатно.

— Знам, но ми се иска да намерим управителя или касиера на този склад и да му го обясня, преди да ни застрелят за грабеж.

— Няма да ни направят нищо.

Мишката сви рамене.

— Добре, досега не си сгрешила. — Тя замълча. — Как ще я наречем? Дженифър?

Пенелопа поклати глава.

— Дженифър я няма повече. За тази ми трябва ново име. — Тя се намръщи, гледайки куклата, после вдигна глава към Мишката. — Как е твоето име?

— Мишка.

— Имам предвид истинското ти име.

— О, не е нещо особено. Отървах се от него в момента, в който попаднах на Вътрешната граница.

— И все пак искам да го зная.

Мишката вдигна рамене.

— Мариан — отвърна с нежелание.

— Мариан — повтори замислено Пенелопа. — Мариан.

Тя кимна одобрително.

— Точно така ще я нарека.

— Сигурна ли си?

— Да. По този начин, дори и да не си с мен, Мариан ще ми напомня за теб.

— Какви са тия приказки, че няма да съм с теб? Нали сме екип?

— Но ти ми каза, че понякога се налага да изоставиш човека, когото обичаш, както аз изоставих Дженифър — малкото момиче замълча за миг. — Ти изостави Мерлин. Някой ден може би ще изоставиш и мен.

— Никога — отговори Мишката убедено. Тя обви ръце около Пенелопа. — Аз не обичах Мерлин. А освен това ние съвсем скоро ще се срещнем с него.

— Не мисля така. Няма го в нито един вариант на бъдещето, което виждам.

— Но ти виждаш само малко напред — отбеляза Мишката.

— Понякога мога да виждам и по-надалеч.

— О!

— Не винаги, само понякога.

— По-често, отколкото успяваше преди?

— Да — Пенелопа замълча. — Чудя се защо.

— Предполагам, че това е признак за порастването ти. Вече можеш да бягаш по-бързо, да ядеш повече и да казваш по-дълги думи. Защо тогава да не можеш да виждаш и по-далеч в бъдещето?