Майк Резник - Гадателката

Пенелопа вдигна рамене.

— Не знам.

— Това беше риторичен въпрос — рече Мишката с усмивка.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Това е въпрос, на който не е необходимо да се отговаря. — Тя огледа отново другите кукли. — Сигурна ли си, че не искаш нищо друго?

— Всичко, което искам, е Мариан — отговори Пенелопа и притисна куклата до себе сси.

Мишката трепна.

— Боже, мразя го това име!

— Името е хубаво и след като ти не го искаш, то трябва да отиде при една хубава кукла.

— Ти си шефът — предаде се Мишката.

— Наистина ли? — попита Пенелопа.

— Ами ти решаваш коя кукла ще вземеш и как ще я наречеш. — Мишката помълча. — А ако Карлос беше тук, вероятно щеше да се опита да ме убеди, че можеш да ръководиш цялата галактика, ако поискаш.

— Това е глупаво.

— Съгласна съм. — Мишката огледа още веднъж малкия склад. — Добре, нека се връщаме в нашата каюта.

— Ти тръгвай, аз ще покажа кораба на Мариан.

— Ще дойда с теб — предложи сама Мишката.

— Не е необходимо. Няма да се изгубя, а Янки е казал на всички, че сме негови гости.

— Нямам нищо против да дойда с теб. Наистина.

— Няма нужда — отвърна твърдо Пенелопа.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита загрижено Мишката.

— Ще се оправя.

Мишката я изгледа втренчено, после вдигна рамене.

— Е, предполагам, че всеки има право на малко време само за себе си — каза тя накрая. — Ще се върна в стаята и може би ще дремна малко.

Мишката прегърна Пенелопа и се отправи към каютата, докато момичето, държейки куклата като че ли е от кристал и може да се счупи всеки момент, тръгна в обратна посока. Мина покрай лечебницата, качи се с асансьор до палубата и сви наляво. Там кипеше оживена дейност, тъй като бе операционното ниво и екипажът си вършеше работата, без да обръща внимание на детето.

Пенелопа също мина устремно по коридора, който водеше към залата за наблюдение, доста голяма стая с около петнадесет видеоекрана, а върху от тях — образ на различна област от Космоса, предадена от външна холокамера. Така можеше да се наблюдава цялото пространство около кораба на разстояние малко повече от парсек във всяка посока.

В средата на стаята стоеше сам стройният мъж, към когото се бе обърнала на Звездната лодка.

— Добър ден — поздрави той, като я забеляза.

— Добър ден — отговори официално тя.

— Това изглежда като нова кукла.

— Казва се Мариан — момичето вдигна куклата към него, за да я види.

— Знаеш ли, така и не те попитах как е твоето име.

— Пенелопа.

— Добре дошла на борда, Пенелопа. Аз се казвам Потьомкин, Миша Потьомкин.

— Звучи като истинско име — рече изненадано момичето.

— Истинско е.

— Мислех, че никой тук не използва истинското си име, освен мен и Мариана, разбира се.

— Именно затова — отговори Потьомкин с усмивка. — Мисля, че така се отличавам от другите.

— Вярно е — съгласи се Пенелопа.

— Е, добре, какво правиш тук съвсем сама?

— Не съм сама. Мариан е с мен.

— Извини ме. Какво правите ти и Мариан тук?

— Аз си говоря с теб, а Мариан разглежда видеоекраните.

Потьомкин се изсмя.

— Нямах това предвид.

Пенелопа продължи да го гледа учтиво в очакване да й обясни думите си.

— Това, което те питам, е защо въобще сте в залата за наблюдение?

— Видях те тук, а всички други са ужасно заети, така че реших да поговоря с теб.

— За какво искаш да си поговорим?

— Ами не знам — Пенелопа се огледа наоколо. Очите й спряха върху екраните и тя ги посочи с пръст. — Как работи това? Имам предвид, че не е прозорец, защото сме в средата на кораба.

— Същото е като холографския екран у вас — обясни Потьомкин. — Имаме камери отвън на кораба и те предават каквото виждат на различните екрани.

— Но не можеш да сменяш каналите.

— Именно затова имаме толкова много екрани — усмихна се той.

— Как оправяте някоя камера, когато се повреди?

— Не я поправяме. Просто я изхвърляме и слагаме нова.

— Ти ли я слагаш?

Потьомкин изглеждаше изненадан.

— Това не е моя работа.

— А каква точно е твоята работа? — попита Пенелопа. — Всички други изглежда, че работят доста усилено, а ти стоиш тук и наблюдаваш екраните. Ти ли предупреждаваш капитана, когато наближаваме метеорен облак?

— Не, корабът го прави автоматично.

— Тогава какво правиш ти?

— Нищо в момента.

— Тогава си просто пътник?

— Не. Аз съм военачалникът.

— Военачалникът?

Той се усмихна.

— При Демокрацията, предполагам, това се нарича военен съветник. Не правя нищо, докато не нападнем някого или някой не нападне нас. И когато това стане, се скъсвам от работа.