Майк Резник: Раят

Кенийците, бели и черни, понякога разказват една притча край лагерния огън в края на деня:

Имало едно време скорпион, който искал да премине през река. Видял крокодил да се носи по течението на няколко крачки от брега и помолил да го пренесе през реката на гърба си.

— А, не — твърдо отсякъл крокодилът. — Знам те аз. Стигнем ли средата на реката, ти ще ме ужилиш и ще умра.

— И защо да го правя? — изсмял се скорпионът. — Ако те ужиля и умреш, аз ще се удавя.

Крокодилът размислил малко върху отговора и се съгласил да го пренесе на другия бряг. Когато стигнали по средата на реката, скорпионът го ужилил.

Смъртоносно отровен, едва поемайки дъх, крокодилът изхриптял:

— Защо го направи?

Скорпионът помислил и миг преди да се удави, отговорил:

— Защото сме в Африка.

Упражних правото си на автор и ви разказах анекдота, само защото е забавен. Очевидно няма нищо общо с този роман, който е за митичния свят на Пепони, а не за истинския народ на Кения.

Майк Резник

— В онези дни имаше истински мъже на Пепони — каза Хардуик, като дръпна от лулата си и оправи одеялото, което покриваше краката му. — Данегън, който поваляше по седемнайсет земни кораба на ден, и Бочи, който имаше навик да преследва саванните дяволи въоръжен само с дървено копие. И, разбира се, Фуентес, най-добрият ловец от всички. Спомням си и един дребничък приятел, твърд като скала, казваше се Хакира и живя с котка-демон в една и съща пещера цели пет години — Хардуик се ухили. — Преди края на първата година котката-демон се бе уплашила до смърт от него. Там беше и Риса Грийн, който отиде сам сред народа на богодите и им стана крал, а Рамирес замина като просяк в Голямата западна пустиня и се върна милионер. Господи! — добави той, а обруленото му набраздено лице изрази изненада. — Не съм мислил за Рамирес от близо половин век! — Замълча, а после въздъхна. — Вече ги няма, нито един от тях…

— Освен вас — вметнах аз.

— И на мен не ми остава много — вдигна рамене той. — Сто и тринайсет са доста годинки, дори и с всичките подмени на органите, които са ми направени. Живях повече — двайсет години повече, отколкото се надявах. — Той отново смукна от лулата и се загледа в слънчевите лъчи, пронизващи дима. — Краката не ме държат, очите ми не виждат добре и щом ме излекуват от някакъв рак, откриват ми друг. — Той въздъхна. — И въпреки това имам късмет, че още съм жив… Няма много хора, които са били газени от саванен дявол и са оживели да разказват за това. — Той замълча, загледан назад през годините. — Знаеш ли, че бях първият човек, който мина през Непроходимата гора и прекоси планините Юпитер? Дори нарекоха един връх на мое име.

— Знам — отвърнах. — Връх Хардуик.

Той кимна замислено.

— Разбира се, сега се казва Пекана, но на някои стари карти все още е нанесен като Хардуик. Нарекоха и едно животно на мен.

— Не знаех това.

Гласът му започна да отслабва и аз се наведох напред, за да го чувам по-добре.

— Дивият козел на Хардуик. Вече е изчезнал, но имат два екземпляра в музея на Лодин XI и цяло стадо на Делурос VIII. — Погнуса изкриви лицето му. — Доста грозни зверове. Отвратителни са и на вкус. — Лулата му изгасна, но той продължи разсеяно да дърпа от нея. — Е, предполагам, че можеше и да е по-зле. Отидох без нито един кредит в сметката, а се върнах с планина и див козел, кръстени на мое име. Може би не е чак толкова много за половин век, но е доста повече от това, с което мнозина могат да се похвалят.

— Мисля, че са чудесни постижения, сър.

— Винаги съм се чудел какво се случи с Риса Грийн. Беше малък корав негодник. Непрекъснато налиташе на бой. Спомням си една вечер в местна кръчма, трябва да е било десет години след като напусна богодите. Справи се с петима кадети от Флота, всеки двойно по-едър от него, и за малко не ги уби всичките. — Хардуик поклати глава. — Странен човек, този Грийн. Би могъл да ти даде ризата от гърба си, а после да открадне портфейла ти, когато се обърнеш. — Внезапно той се изправи на стола. — Пак се отплеснах. Искате да научите нещо повече за Земните кораби, нали, господин Брийн?

— Интересувам се от всичките ви преживявания на Пепони — отвърнах тактично.

Той се усмихна.

— Но не ви плащат за другите, нали? Хората се интересуват само от земните кораби.

— Въобще не ми плащат — обясних отново. — Събирам материал за тезата си.

— Точно така — той поклати бавно глава. — Все забравям, мисля ви за журналист. Но пък те никога не са били на Пепони, за разлика от вас.