Майк Резник: Раят

— Така е. Но където и да намерят някой мъртъв, те му вземат очните камъни. Обикновено ще заменят един чифт за парче месо, въпреки че някои предпочитат сол или мед, а други искат нещо по-екзотично.

Внезапно пронизителен писък отекна в малкия лагер.

— Какво, по дяволите, беше това? — попитах.

— Саванен дявол вероятно, а може би котка-демон — каза той нехайно. — Започват да ловуват при здрач.

— Преследват ли хора?

— Не, повече се навъртат около стадата и хващат младите и болните. Въпреки че — добави той замислено, — едва ли ще подминат самотен невъоръжен човек, ако се сблъска с тях.

Двама сибони се приближиха и сложиха малка маса и столове, с покривка и светилник, който насекомите не забелязваха.

— Време за вечеря — съобщи Оксблъд и отиде до единия стол.

— Сибоните къде ядат? — попитах, докато сядах срещу него.

— Ще се съберат покрай огъня да пеят, танцуват. Ядат, след като свършим. Няма да остане и късче месо по кокалите на прашното прасе до полунощ.

— Доста любопитно. Четох в книгата на Фуентес, че ядат само сърцата на убитите животни, а останалото е за лешоядите.

Оксблъд се изхили.

— Има разлика между това да предпочиташ сърцето и да отказваш да ядеш останалото. И все пак — добави той, — ако някой от тях направи нещо изключително, за което наистина ще искаш да го възнаградиш, подхвърли му сърцето на каквото животно си убил за вечеря… Мислят, че ги прави по-смели. Що се отнася до мен, ако търсех смелост, по-скоро бих изял сърцето на този, който е убил звяра.

— Забелязах колибите им — посочих към полукръга от жилища от трева точно зад поляната. — Постоянно ли живеят тук?

— Не. Могат да построят такова нещо за около двадесет минути. Просто ще ги изоставят, като тръгнем.

Той заповяда още нещо и един сибони донесе месо. Миг по-късно за пръв път опитах прашно прасе. Беше толкова лошо, колкото разправяше Оксблъд: твърдо, жилаво и с остър, неприятен вкус. Изядох половината си порция и после отблъснах чинията.

Оксблъд каза още нещо на езика на сибоните и един донесе на масата купа с екзотични плодове.

— Десерт — изтърси синьохрилкото.

— Мислех, че не говорят земния език — изненадах се.

— О, от време на време някой от тях научава две-три думи, за да се изфука — вдигна безразлично рамене Оксблъд. — По дяволите, само им дай шанс и те ще започнат да носят дрехи и да пиянстват. Нито един от тях няма да се поколебае да замени жена си и децата, за да покара колата. Не разбирам защо толкова много искат да приличат на хората. Няма да видиш никой от нас да прави опити да се държи като синьохрилко.

Завършихме вечерята с малко топла бира — Оксблъд обясни, че един от сибоните е счупил преносимия му хладилник, и после се отправихме към нашите палатки. Потях се толкова, че си взех още един сух душ и си легнах с облекчение. Цвърченето, бухането и писъците на близката фауна бяха прекъсвани от време на време от рева на далечен хищник. Очарован, слушах няколко минути, но не след дълго потънах в дълбок сън от изтощение.

Струваше ми се, че току-що съм сложил глава на възглавницата, когато чух Оксблъд да излайва заповеди към сибоните. Изправих се, напъхах се в дрехите и отворих палатката.

— Какво става? — попитах замаяно.

— Разтурваме лагера — отвърна Оксблъд. — Сипи си малко кафе и се приготви да тръгваме.

— Но навън е още тъмно.

— Слънцето ще изгрее след двайсет минути. Трябва да покрием голямо разстояние днес, няма смисъл да губим от дневната светлина.

Отидох до масата, която Прумбра беше приготвил, изпих набързо две чаши кафе и натоварих багажа си отзад на колата. Прумбра внимателно добави току-що изпраните ми дрехи към него.

— Добре — Оксблъд се приближи до мен. — Сибоните ще се отправят на север и ще построят лагер там, където реката се разклонява, на около трийсет километра по-нагоре. Ще отидем при тях за обяд.

— А ние накъде сме?

— Към саваната — той се качи на шофьорското място и запали колата. — Време е да разберем какво можеш да правиш с тези твои оръжия.

Вмъкнах се на мястото до него и миг по-късно пътувахме към безкрайните затревени равнини отвъд поляната.

— Обикновено подгонваме първото стадо дивеч, което ни се изпречи, и убиваме едно животно от него — обясни Оксблъд. — Няма смисъл да се дава шанс на животното да избяга, ако не го ловуваш за удоволствие. Но тъй като ще вървиш пеша много повече време отколкото ще прекараш в колата, този път ще спрем на около километър от бъдещата ни вечеря, и ще ти позволя да издебнеш животното.