Майк Резник: Раят

От самото начало знаехме, започна Хардуик, че времето ни е ограничено. Всяка планета живее по график, като фабрика. Трябва да я проучим, да видим какво има там и какво можем да използваме, да надникнем във всички кътчета и кътчета. Но ако наистина си струва, съвсем скоро изследователите, пионерите и ловците отстъпват място на заселниците и фермерите. Така е в живота. Може би скитническата жажда и стремеж да види какво има зад следващия хълм води човека напред, но му трябват и други добродетели, за да се задържи на едно място.

Пепони беше нещо различно. Независимо откъде идваш или какъв демон те гони от свят на свят, веднага щом стъпиш на Пепони, се чувстваш, сякаш най-накрая си се завърнал у дома. Като че Бог се бе упражнявал с всички останали светове и най-накрая бе свършил работата си както трябва.

Когато реших да отида там, нямах ни най-малка представа какво искам да правя. Фермерството не ме привличаше кой знае колко, а не знаех нищо за миньорството, така че реших първо да проуча терена. Научих се малко да ловувам на родния си свят и станах наемен ловец за стария Ефраим Оксблъд, който търгуваше по реките на Големия източен континент. Истинското му име бе Джоунс, но той беше от онези мъже, които обикаляха наоколо и наричаха всичко на свое име, а „Джоунс“ не му звучеше достатъчно забележително. Така Пепони се сдоби с река Оксблъд и планина Оксблъд и всичко останало, което ще намериш по картите — или което щеше да намериш преди смяната на имената.

Както и да е, мисля, че Оксблъд е бил третият човек, стъпил на Пепони, или може би четвъртият. Не го бивало за фермерство или каквото и да е друго, за да се заседи на едно място, затова се впуснал в дебрите на планетата, започнал да учи местните езици и живял една цяла година със сибоните, които са най-войнственото племе синьохрилковци. Дори участвал с тях в няколко нападения, докато воювали срещу богодите и кия. Носеше се слух, че имал една сибони за жена в продължение на няколко години, но никога не съм му обръщал внимание. Дори и да съществува начин мъж да преспи с една сибони, никога не съм срещал човек, който да не предпочете да му извадят ноктите на пръстите пред секса с извънземен.

След като поживял със сибоните, Оксблъд придобил доста добра представа какво харесват синьохрилковците и започнал да търгува по реките. Много скоро се отегчил и решил, че иска да види повече от Пепони. Взел да търгува с кия, а после и с други племена. Започнал да остарява, а бизнесът му да се разраства, и открил, че има нужда от ловец, който да доставя материал за търговия със зажаднелите за месо местни племена и в същото време да се грижи собствените му синьохрилковци да са сити и доволни. Дал обява, аз є отговорих и той ме нае веднага. Препоръките никога не са били от значение за Оксблъд или за някой от другите мъже, открили Пепони. Ако можеш да вършиш работата, нямаш нужда от препоръки, а ако не можеш — е, това го разбират достатъчно бързо и след като те погребат, просто публикуват нова обява.

Оксблъд не ме посрещна лично на космодрума. Изпрати двама от своите следотърсачи сибони. Да ви кажа, всеки се отдръпваше от тях. Те не носеха нищо друго освен ленти на ръцете и гривни на глезените, въоръжени с типичните си кукоподобни копия (винаги завързани за китките им с въжета от трева). Влязоха в чакалнята, без да обръщат никакво внимание на останалите. Не знаеха нито дума от земния език, а никой там не говореше езика на сибоните, но държаха смачкан лист хартия с моето име. Нагласих торбата с багажа върху гърба си, нарамих метателната си пушка, провесих звуковата пред гърдите и отидох при тях. Последното нещо, което си спомням от космодрума, беше един мисионер, който летя с мен от Баринджър IV, да ме гледа загрижено и да се кръсти, докато излизах след двамата първобитно изглеждащи синьохрилковци в горещия и влажен въздух на Пепони.

Преминахме през облени от слънце местности, в които изобилстваха екзотични животни. Имаше огромни стада от блестящи сребристи тревопасни и малки групи от същества с дълги вратове, които ни наблюдаваха любопитно, докато минавахме край тях. Съвсем в далечината можех да видя няколко величествени кафяви сенки, но бяха прекалено неясни, за да различа някакви подробности. От време на време минавахме покрай някой излежаващ се на сянка хищник, подобен на котка, но въпреки че държах звуковата си пушка в готовност, никой от тях не ни обърна и капка внимание.

Много ме потискаше фактът, че не можех да разговарям с водачите си. Беше ми горещо, бях уморен и жаден, а и исках да знам защо, по дяволите, Оксблъд не ме посрещна лично или поне не прати кола да ме вземе. Всъщност бях на прага да се обърна и да закрача обратно към космодрума, когато стигнахме до голям лагер на горска поляна, заобиколена от дървета. Имаше няколко колиби от трева, наредени в полукръг, и две куполовидни палатки, разположени грижливо под сянката на някакви дървета. Няколко подобни на маймуни животни седяха върху клоните и слушаха звуците, които идваха от колата, паркирана на около десет метра от тях. Чувах ударите на метал в метал и видях два крака да се подават изпод превозното средство.