Майк Резник: Раят

Не бяхме навлезли и на километър в равнината, когато видяхме огромно стадо от големи рогати тревопасни.

— Гръмотръси — поясни той. — Стигат до един тон парчето. Проклети копелета, дяволски трудно се убиват.

— Искаш ли да застрелям един? — попитах и посегнах към звуковата пушка.

Той поклати глава.

— Прекалено са жилави. Не стават за ядене.

Продължихме напред и Оксблъд започна да описва голям полукръг около нещо, което лежеше в тревата.

— Какво е това? — заслоних с ръка очите си, за да ги предпазя от яркото слънце.

— Саванен дявол — отвърна той. — Нека се приближим още малко и ще можеш да го огледаш.

Продължи да обикаля в полукръг, като постепенно го стесняваше. Внезапно видях същество в кафеникавочервено и златисто, подобно на котка, да лежи във високата трева.

— Един от нашите хищници. Не е голям колкото котката-демон, но е по-проклет във всеки един свой килограм. А има и чудесна защитна окраска — много трудно се забелязва.

— Но ти го забеляза — отбелязох. — Как?

Той се усмихна и посочи към небето, където кръжаха дузина големи птици.

— Хванал е нещо — обясни Оксблъд. — Веднага щом си тръгне, те ще нападнат остатъците.

Зави и отново запраши през равнината. След няколко минути стигнахме до многобройно смесено стадо тревопасни от четири-пет различни вида. Колата спря.

— Добре. — Оксблъд опита посоката на вятъра с дима на лулата си. — Виждаш ли онези сребристи приятели там?

Успях да различа три дузини изящни животни със сребристи кожи сред множеството от кафяви тревопасни.

— Да.

— Това са среброкожи. Те са най-вкусните… Мъжките имат големи спираловидни рога, с малките прави рога са женските. Опитай се да повалиш онзи годинак, чиито рога са едва наболи. Те са най-крехките. — Той замълча за миг. — Сърцето е точно зад лявата му плешка, в долната третина на гърдите.

— На какво разстояние мога да се приближа, преди да се разпръснат?

— Ако си късметлия, на около сто метра.

Оставих звуковата пушка и взех другата — с патрони.

— Много наблизо са скупчени. Вероятно ще осакатя две-три от тях, ако моят годинак падне прекалено бързо.

Той кимна в знак на съгласие и се облегна назад, а аз се измъкнах от колата и тръгнвах към среброкожите. Когато стигнах на около триста метра, те станаха нервни. Миг по-късно две кафяви тревопасни се откъснаха и побягнаха. Среброкожите ги последваха вкупом. Бързо вдигнах пушката си, прицелих се в младока и стрелях. За момент си помислих, че не съм улучил, защото абсолютно нищо не се случи. Но след като пробяга по-малко от километър, той внезапно се олюля и се строполи на земята.

Оксблъд ме взе с колата и стигнахме до мъртвия среброкож. Старият мъж слезе, отиде до животното, погледна дупката от куршума и кимна.

— Ще те бъде. Хайде да натоварим това нещо.

— Искаш ли първо да го одерем?

Той поклати глава.

— Това е работа за синьохрилковците — каза отвратено. Наведе се, вдигна задните му части, изчака ме да хвана главата и го метнахме отзад на колата.

— Прумбра се чувства зле, защото вече работи за теб вместо за мен — обади се Оксблъд, когато тръгнахме отново. — Довечера му дай сърцето на този приятел и всичко ще се оправи.

— Добре — съгласих се аз.

Прекарахме следващите три часа в пътуване през равнините. Оксблъд забелязваше различни животни и ми ги посочваше, а после, когато слънцето се извиси в небето, реши, че е време да обърнем на север и да се присъединим към сибоните. Почти седем километра карахме по права линия, после той внезапно спря и вдигна бинокъла.

— Искаш ли да видиш земен кораб?

— Разбира се! — извиках развълнувано.

— Оръжието да ти е подръка. — Той рязко зави надясно. — Доста ги преследват по тези места. Някои са готови да нападнат, щом видят човек.

Обърна на североизток и миг по-късно видях три грамадни фигури да се извисяват на тъмния фон, точно до малка горичка от големи зелени дървета. Когато се приближихме на около петстотин метра от тях, успях да различа чертите им.

Бяха едри животни, извисяваха се на около пет метра и бяха покрити от глава до пети с рунтава кафява козина. Главите им бяха огромни и всеки имаше по една дълга долна устна за захващане, ловка почти колкото човешка ръка. Ушите им бяха малки и кръгли, а носовете доста широки (изглеждаха още по-широки, когато се обърнаха към нас с издути ноздри, за да подушат вятъра). Създаваха впечатление за невероятна сила, но бях чел в книгата на Фуентес, че могат да развиват и скорост до четиридесет километра в час на къси разстояния.