Майк Резник: Раят

— Е? — прошепна Оксблъд.

— Никога не съм виждал толкова голямо нещо. Как ги убивате?

— В рамото са съсредоточени много кръвоносни съдове — обясни той. — Обикновено с добре изстрелян притъпен куршум ги убива шокът.

— А изстрел в мозъка?

Той се изхили.

— Нито един куршум не е успял да пробие тези кости… Виждаш ли малката вдлъбнатина на черепа точно пред ухото?

— Да.

— Удар от звукова пушка точно там ще ги свърши. Четири сантиметра по-горе или встрани и ще се озовеш пред един страшно разярен земен кораб.

— Не мога да видя цвета на очите им — казах аз, вземайки бинокъла.

— Точно в това е проблемът, нали? — отговори той с развеселена усмивка.

— Колко близо трябва да отидеш?

— Трийсет метра ще свършат работа — ако гледат право в теб. Иначе петнайсет или двайсет.

— А какво ще стане, ако се приближиш на петнайсет метра и откриеш, че очите му са сини?

Той отново се изхили.

— Тогава си плюеш на петите и се надяваш да е прекалено зает с храната, за да се притеснява за теб.

Един от земните кораби направи няколко колебливи стъпки към нас и изрева мощно.

— Ще ни нападне ли?

— Съмнявам се. Вероятно просто се опитва да ни уплаши, за да могат женската и малките да излязат от горичката.

Животното изрева още веднъж и Оксблъд започна бавно да оттегля колата.

— Резките движения ги дразнят. Шансовете да не те нападне са по-малки, ако се махнеш полека, отколкото ако избягаш сред облак прах.

Земният кораб продължи да върви след нас.

— Е, щом е толкова тъп, че да остави приятелите си и да дойде в по-ниската трева, вероятно иска да се прости с живота си. Имам още две бройки в сегашното си разрешително за лов на земни кораби. Защо не се престориш, че ти си аз, не вземеш пушката си и не го изчакаш?

— А ти къде ще бъдеш?

— Ще продължа да отстъпвам, за да се озове точно пред теб. Изчакай, докато се приближи на около двадесет и пет метра, и после, ако очните му камъни имат подходящ цвят, гръмни го.

— А ако нямат?

— Докосни си шапката с лявата ръка, аз ще дам напред и ще го накарам да се махне от теб.

— А ако се интересува повече от мен, отколкото от теб? — попитах нервно.

— Земните кораби имат много лошо зрение, а вятърът духа откъм него — спокойно отвърна Оксблъд. — На двадесет и пет метра няма да може да те различи от дънер, а не съм чувал земни кораби да нападат дървета.

Извадих пушката с патрони и внимателно слязох от колата, докато Оксблъд продължи да се отдалечава. После се подпрях на коляно и зачаках.

Земният кораб се приближи на петдесет метра, на четиридесет, на тридесет, но все още не можех да видя очите му. Но пък виждах всичко останало: огромната мускулатура на раменете, невероятно подвижната му долна устна, безбройните пъстри насекоми, които танцуваха около масивната му глава. Можех да усетя острата неприятна миризма и да чуя не само дишането, но и къркоренето на стомаха му.

Най-накрая, на петнадесет метра, можех да определя, че близкото до мен око беше бледооранжево. Прицелих се в точката на лявото му рамо, където се събираха кръвоносните съдове, леко натиснах спусъка — и сякаш адът се отвори.

Земният кораб се обърна към мен, ревейки и виейки оглушително, докато двамата му спътници се втурнаха към него, за да видят какво му става. Завъртя се в пълен кръг, после ме видя, протегна ужасяващата си долна устна към мен и преодоля разделящите ни петнадесет метра като необуздана стихия. Скочих настрани, претърколих се на земята, после се изправих и стрелях още три пъти в гърдите на съществото. То се втурна точно покрай мен, без да обръща внимание на новите си рани, и връхлетя колата. Оксблъд започна да лъкатуши в опитите си да му избяга, но въпреки че залитна един-два пъти, то следваше с изненадваща точност маневрите му. След това колата заседна и си помислих, че с Оксблъд е свършено. Точно когато стигна до него, земният кораб потрепери и умря. Другите риеха с крака земята, ръмжаха и виеха, като че ли се опитваха да наберат смелост да нападнат.

Оксблъд скочи от колата, извади нож, специално направен за тази работа, и започна да вади очните камъни, а ръмженето се усилваше.

— Направи ми една услуга, а? — каза спокойно той, когато стигнах до него.

— Каква? — попитах, останал без дъх.

— Двете му другарчета мислят да се присъединят към купона, а в моето разрешително остана само една бройка. Уплаши ги, за да не се налага да нарушаваме закона.

Погледнах към двете десеттонни същества, които вече бяха на около сто метра от нас.