Майк Резник: Раят

— Ако тези идиоти се бяха научили да опаковат лагерна печка както трябва и да престанат да улучват всички дупки по пътя, нямаше и да опиташ. Счупиха три печки и накрая се отказах.

Няколко дебели парчета месо се печаха върху метална скара. Видът и миризмата им ми напомниха, че не съм ял цял ден.

— Какво има за вечеря?

— Прашно прасе.

— Какво е това?

— Най-близкото подобие на глиган — отвърна Оксблъд. — Грозно като ада. Тежи около триста килограма и през повечето време се рови в пръстта за корени.

— Добре ухае.

Закопчах туниката си, щом започна да се захлажда.

— Има отвратителен вкус. Ако някога донесеш нещо такова за вечеря, си тръгваш още на следващия ден.

— Тогава защо?…

— Сибоните са велики воини — отговори саркастично той. — Те не преследват нищо, което няма достатъчни шансове срещу тях, а прашно прасе срещу едно копие е доста честна игра.

— Какви животни ще ловя за теб?

— Най-вече среброкожи.

— Какво представляват?

— Ще те заведа утре сутрин и ще ти покажа — отговори той и ме погледна остро. — Донесе ли каквото ти поръчах?

— Звукова и метателна пушка.

— Добре — кимна той.

— Ще ми липсва лазерното оръжие, обаче.

— Тук е прекалено сухо. Ако пропуснеш целта, можеш да запалиш цялата околност… Преди да тръгнем, ще програмираме оръжията ти на около двеста метра. Няма да успееш да се приближиш повече до среброкож — много са плашливи. — Той отново ме погледна. — Какво си ловувал на родната си планета?

— Малък дивеч и няколко антилопи, внесени от Земята.

— Е, ще се научиш.

— Надявам се.

— И аз. Мразя погребенията.

— Мислех, че съм първият ти ловец на месо.

Той поклати глава.

— Ти си петият.

— И си погребал всички останали?

— Двама. Единият напусна.

— А четвъртият?

— Именно негов заместник си — уточни Оксблъд. — Той тръгна да преследва земни кораби.

— Чувал съм за тях. Толкова ли са големи, колкото ги описват?

— Зависи с кого си говорил. Около десет тона са, вярваш или не.

— Ще ми се да видя един.

— Ще видиш. Повечето хора на Пепони са тук заради тях и лова им. — Той се обърна и излая заповед в спускащата се тъмнина. Миг по-късно се появи един сибони с малка филцова чанта в ръка. Оксблъд я взе, бръкна в нея и извади хубав червен многостенен кристал с големината на юмрука ми.

— Ето — подаде ми го той. — Виждал ли си такъв преди?

— Само на холограми — поех го почтително аз. — Но съм чел за тях. Това наистина ли е очната ябълка на земен кораб?

Оксблъд кимна.

— Да. Тук ги наричаме очни камъни.

— Наистина е красив!

— Бижутерите на Земята и Делурос VIII искат все повече от тях. Един червен с подходящ оттенък стига до пет хиляди кредита. Дори жълтите струват около хиляда… Не мога да разбера защо не ценят сините, но предполагам, че си имат причини.

— Как се доближаваш толкова, че да видиш какъв цвят са? — попитах, докато му връщах камъка.

— Внимателно — ухили се той.

— Струва ми се, че първо ги убиваш и после се притесняваш за цвета.

— Така беше — съгласи се той, — но сега правителството се намеси. Разрешителното да се убиват земни кораби струва хиляда и двеста кредита, така че можеш да се минеш жестоко със сини камъни и дори с жълтите. Ловът на земни кораби се превърна от масово клане в точна наука — което не означава, че няма случаи на отявлено бракониерство, като че идва краят на света… И все пак един добър ловец може да се подчинява на закона и да забогатее. Фуентес повали повече от двеста миналата година — сто деветдесет и седем червени и пет жълти.

— Чел съм тази книга. — Бях вперил поглед към хоризонта през здрача, в случай че мине някой земен кораб. Видях само стадо от огромни кафяви тревопасни, последвано на прилично разстояние от малка група петнисти животни, които изглежда търсеха корени. — Това е едно от нещата, които ме убедиха да дойда на Пепони.

— Литературни измислици — презрително изсумтя Оксблъд.

— Наистина ли?

— Фуентес може да е най-големият ловец, но едва-едва може да напише дори името си в калта с пръчка. Раздели всичко, което казва, на три и ще си по-близо до истината.

— Ти някога преследвал ли си земни кораби за техните очни ябълки? — попитах го аз.

— Очни камъни — поправи ме той. — Не и ако не се налага. По-лесно е да си ги купувам.

— От синьохрилковците ли?

Той кимна.

— Много от тях носят очни камъни като украшения.

— Шегуваш се — казах несигурно. — Никой не може да убие земен кораб с копие.