Майк Резник - Раят

— Аз не съм бил там, сър.

Той ме погледна любопитно.

— А защо не, по дяволите? Ще пишете за земните кораби, нали?

— Вече ги няма — изтъкнах аз.

— Наистина ли всички са изчезнали? — попита той с искрена изненада.

— Последният умря преди седемнайсет години.

Той въздъхна.

— Ако ги бяхте видели такива, каквито ги видях аз, щяхте да се закълнете, че ще ги има вечно. — Той се размърда на стола си и продължи да се взира в изминалите десетилетия. — Имаше стада, на които им трябваше цял ден, за да преминат, а земята се тресеше пет километра околовръст. Бяха около десет-дванайсет милиона на Пепони, когато отидох там за пръв път.

— По официални данни са наброявали петнайсет милиона — отбелязах, внезапно учуден от способността му да се приспособява към стерилната обстановка на стаята, след като е прекарал целия си живот сред безгранични простори.

Той поклати тъжно глава.

— Как може нещо толкова голямо и така широко разпространено да изчезне през един човешки живот?

— Изтребили сте ги — предположих аз.

— Как ли пък не! — отвърна разгорещено той. — Всички хора, които някога са стъпвали на Пепони, убиха само нищожна част от тях!… Онези проклети синьохрилковци са виновни, и не само за това.

— Кои синьохрилковци?

— Местните. Не можехме да ги наречем маймуни или маймуноподобни, след като открихме, че са разумни същества, макар да приличаха точно на такива, затова ги кръстихме синьохрилковци.

— Защо? — попитах. — Думичката „хриле“ предполага някакъв вид риба, а знам, че местните жители дишат с бели дробове.

Хардуик кимна.

— Точно така. Но те имат един синкав мускул отстрани на врата си, който се показва изпод червената козина. Изглежда точно като хрилете на риба. Наричаха ги синьохрилковци още преди да отида там и името им остана. Докато не се оплакаха. — Той замълча и се замисли. — Доста безполезни същества, но пък многобройни… Освен един, който сега командва парада — добави с неохотно възхищение. — Той е доста по-умен от повечето хора, които познавам.

— За Буко Пепон ли говорите?

— За него. Въпреки че това със сигурност не е истинското му име.

— Срещал ли сте се с него?

Той поклати глава.

— Не. Излезе на сцената, след като си тръгнах.

Отново замълча, но не посмях да му задам друг въпрос от страх да не се е преуморил. За момент си помислих, че спи, а после реших, че може би е припаднал от изтощение. Тъкмо щях да извикам сестрата, когато той отвори очи и погледна тъжно през прозореца.

— Трябваше да я видиш тогава — каза накрая. — Още щом стъпиш на планетата, сякаш преоткриваш рая. Всичко беше толкова зелено, имаше такова изобилие от живот! Безброй птици, стада от мигриращи среброкожи, най-студената и бистра вода. Състояния можеха да се спечелят от земеделие или лов на земни кораби. Цял свят за завладяване. — Той замълча, за да събере мислите си. — Знам, че има хиляди светове, но този беше нещо специално.

— Само за да ловите земни кораби ли отидохте?

Той поклати глава.

— Дори не знаех какво е земен кораб. Отидох там, защото бях млад и изпълнен с мечти, исках да видя места, на които не бе стъпвал човек преди.

— И сте успели.

— Не — поправи ме той. — Закъснях с петнайсет години. Там вече имаше около двеста души — погледът му бе зареян в миналото. — Наистина си е струвало, когато първите от тях са се приземили там. — Той ме погледна. — Имах своя шанс, но бях малко закъснял.

— Двеста души на цяла планета едва ли я правят пренаселена.

— Така е, но някои от животните вече бягаха при вида на човек, а най-големите земни кораби бяха изчезнали. А синьохрилковците… — Той поклати глава. — По времето, когато стигнах там, някои от тях дори носеха дрехи и със сигурност знаеха колко струва един кредит. Не беше лошо за банда маймуноподобни, които преди двайсет години въобще не бяха чували за пари.

— Но как са живели?

Той вдигна рамене.

— Кой знае? Някои от тях са се занимавали със земеделие. Предполагам, че другите са се изхранвали с лов и риболов.

— Ходили ли са някога на лов за земни кораби?

Той се усмихна.

— Никога не бяха виждали колело, да не говорим за космически кораб. Как можеха да знаят колко струва един земен кораб в Републиката… Доста бързо научиха обаче. Научиха колко струва и един саблерог. Накрая научиха достатъчно, за да ни прогонят. И въпреки това — добави той, — радвам се, че бях там. Наистина си струваше да се види.

— Разкажете ми — подканих го аз.