Майк Резник - Раят

— Убивахме ги за печалба, точно като вас — рече Тонка. — Няма разлика.

— Има, Нейтън — отвърна Уесли. — Смятахме техните очни камъни за хубави и ги убивахме, за да зарадваме членовете на своята раса… Тридесет милиона очни камъка бяха взети от тази планета. Колко са останали на Пепони?

— Ние нямаме бижутери — защити се Тонка.

— Не съм казал, че имате, Нейтън. Казах само, че и двата народа ги убивахме. По дяволите, сигурно по едно време е изглеждало така, сякаш земните кораби никога няма да свършат. Не обвинявам никоя раса. Но ако настояваш да има виновни, по-добре разбери, че и твоят народ трябва да поеме част от отговорността.

— Хайде да оставим тази тема — отвърна Тонка.

— Съгласен съм. — Уесли се обърна отново към мен. — Какво видя от Пепони досега, Матю?

— Не много — отвърнах. — Тук съм само от два дни. Минах през Беренджи и през Зелените земи, видях дома на Аманда Пикет и родното място на Буко Пепон, бях и в Балимора.

— Трябва да се опиташ да посетиш и другите резервати, докато си тук. Среброкожите мигрират към равнините на сибоните сега.

— Ако мога да го включа в графика си, с удоволствие — отговорих.

— Невероятна гледка — продължи той. — Равнините не са толкова красиви като планините, но миграцията си струва да се види.

— Откога живееш във веригата Юпитер? — попитах.

— Откакто дойдох тук. Никога не съм я напускал. Когато Кризата свърши, си построих къща в планината Пепон и работих като горски пазач в резервата, докато не взех това място. — Внезапно се ухили. — Първото нещо, което направих, беше да издиря Джошуа и да го наема като мой асистент.

— Джошуа?

— Нейтън не ти ли е разказал за Джошуа Бучанка?

— Не.

— Засрами се, Нейтън — закачи го той и се обърна към мен. — Джошуа беше най-добрият командир, който проклетите калакали някога са имали… Прекарах три години да го преследвам нагоре-надолу из тази дяволска планина. Дори два пъти го бях настигнал, но никога не успях да го хвана.

— Искаш да кажеш, че си наел един воин калакала, срещу когото си се бил, да ти помага тук? — попитах изненадано.

— Защо не? — отвърна Уесли. — Той е най-оправният диг, когото са имали. — Изведнъж се обърна към Тонка. — Извинявай, Нейтън.

— Ще го пренебрегна — съгласи се Тонка. — Този път.

Уесли поклати глава.

— Не мисля, че някога ще свикна да наричам народа ти пепони. За мен „пепон“ означава само едно нещо: Стареца. — Пак се обърна към мен. — Както и да е, подхвърлих тук и там, че търся Джошуа. Отне ми почти половин година да го проследя, но накрая го открих да обработва парче земя от три акра в покрайнините на Зелените земи. Това не е най-добрият начин на живот, особено за някой като Джошуа. Отидох в къщата му, обясних му кой съм и се уверих, че вече не иска да ме убие и че можем да правим бизнес заедно.

— Къде е сега? — огледах се наоколо.

— Преди малко беше в кухнята и оправяше един от фризерите ни. — Излая някаква заповед на богодски. Барманът веднага излезе иззад бара и се запъти към кухнята. — Ще дойде след минута.

— С нетърпение очаквам да се запозная с него.

— Беше време, когато исках това повече от всичко друго. — Уесли нави панталоните си и показа, че единият му крак е изкуствен. — Той ми причини това. Уцели ме със стрела отдалеч. — Поклати глава. — Не мислех, че ще успея да стигна до лагера. Но накрая успях. Отрязаха го, дадоха ми нов и два месеца по-късно бях обратно в планината.

— Изненадан съм, че му нямате зъб.

— Той просто си вършеше работата, бореше се за родината си — отвърна Уесли. — Не мога да ги виня за това. — После се усмихна. — Учуден съм, че вече не иска да ме убие.

— Защо да иска?

— Убих най-големия му син от засада. — Той посочи място на около петстотин метра над нас. — Беше точно там. Чаках в ямата цели два дни под леден дъжд и убих първите шест калакали, които се появиха. Последният беше синът на Джошуа. — Той въздъхна и отново поклати глава. — Хубаво момче. Много приличаше на баща си.

До масата ни се приближи як набит местен жител на средна възраст с шорти и риза.

— Сядай, Джошуа — каза му Уесли. — Това е господин Матю Брийн, който ще пише книга за Стареца.

Джошуа Бучанка се здрависа с мен, поздрави Тонка и седна срещу Уесли.

— Надявам се, че ви харесва на Пепони, господин Брийн.

Той говореше земния език с по-изразен акцент, отколкото Пепон и Тонка, но не ми беше трудно да го разбирам.

— Много — отвърнах. — Майк тъкмо ни разказваше за преживяванията си по време на Кризата.