Майк Резник - Раят

— Може би неговите приемници…

— Потенциалните му приемници за нещастие имат навика да изчезват яко дим.

— Разкажи ми.

— Няма какво толкова да се разказва — отвърна Уесли. — Стареца не обича съперници.

— Чух и четох за много популярен млад политик на име Сам Джимана. Пепон и него ли е убил?

Уесли сви рамене.

— Кой знае? Джимана беше кия. Дори Пепон да не е заповядал лично да го убият, можеш да си сигурен, че не си е загубил съня от тъга по Джимана.

— Какво откриха по време на процеса?

— Изобщо не се стигна до съд. Президентска комисия спипа един соротоба, който си призна убийството, и го осъди на смърт. Вероятно така е най-добре.

— Защо?

— Никога не си виждал съдебната система на Пепони в действие — отвърна Уесли. — А аз да.

— Значи не работи добре?

Той се изкиска в тъмнината.

— Въобще не работи. Например един сибони е обвинен в престъпление — кражба и тежък побой срещу кия. От дванайсетте съдебни заседатели, трима са сибони. Единственият резултат е объркан процес. Посочи на тримата сибони, че доказателствата против ответника са неопровержими. Единият ще ти каже, че ответникът му дължи три бифкейка и няма да му ги върне, ако е в затвора. Вторият ще изтъкне, че действията на един сибони срещу племето кия никога не са престъпление, защото те нападат добитъка на сибоните, а третият ще спомене, че неговият шаман е гледал на кости и е обявил ответника за невинен.

— Може би не трябва да допускат съдебни заседатели от племето на ответника — предложих аз.

— Това ще гарантира стопроцентови присъди „виновен“ независимо от доказателствата. Нека да вземем останалите съдебни заседатели от нашия хипотетичен случай. Всеки от тях ще отсъди против този сибони не заради доказателствата, а заради миналите обиди, истински или въображаеми, които сибоните са нанесли на племето му.

— А пепоните като Тонка, които са се установили в града и са се отказали от племенността?

Уесли се изсмя.

— Тонка въобще не се е отказал. Той просто е от малко племе, затова е много внимателен какво говори пред другите.

— Значи според теб правосъдието на Пепони не действа?

— Не, не съм казал такова нещо — отвърна Уесли. — Човешкото правосъдие не действа. Всъщност повечето човешки институции не са приложими тук. По дяволите, няма причина да са, това не е човешки свят и не е населен с хора. — Замълча, въртейки лулата в ръцете си. — Сблъсъкът с човешките ценности причинява повечето проблеми. Отглеждали са храна, яли са я и това е било всичко; а сега имат чуждо животно — бифкейка, което унищожава земята им, върху малкото си плодородна земя отглеждат тъкмо захарини от всичките възможни култури. Знам, че трябва да ги изнасят, за да получат твърда валута. Но деветдесет процента от народа никога не са виждали монетите на Пепони, така че за какво, по дяволите, им е нужда твърда валута? Пепони има армия, която не може да екипира и да използва. Земните кораби и саблерозите щяха да утроят туристическата индустрия, но всички земни кораби бяха убити за скъпоценности на хората, всички саблерози бяха изтребени за ножници на мечовете на пинките.

Прозвуча още един рев, последван от тихо ръмжене.

Уесли се изсмя.

— Нощните убийци са намерили саванния дявол — обясни той. — Искат да ги покани на вечеря, но той предпочита да си я яде сам.

Внезапно се чу високо изскимтяване.

— Един от тях се е приближил прекалено до масата.

Скимтенето продължи.

— Е, саванният дявол поне не го е убил. Явно просто му е дал урок по добри маниери.

— Ако е ухапан лошо, няма ли все пак да умре? В края на краищата не ще може да ловува.

— Преживее ли нощта, ще се оправи. — Уесли се взря в тъмнината, сякаш виждаше сцената, която току-що описа. — Нощните убийци се грижат за своите. Ако е осакатен, ще го оставят да пази малките, докато ловуват, и ще го хранят, когато се връщат да нахранят бебетата.

— Защо малките им се нуждаят от защита? Нали са хищници?

— Малките на всички — дори на хищниците, са в опасност, докато не пораснат, за да се защитават сами. Саванните дяволи ще ги изядат, а има и много хищни птици по върховете на тия дървета, които търсят нещо малко и безпомощно, за да го сграбчат отгоре.

— Това ми напомня за думите на Хардуик, с които веднъж описа Пепони: „Всичко хапе“.

— Хардуик? — повтори Уесли, внезапно заинтересован. — Той ли е човекът, на когото отначало са кръстили планината?

— Точно така.

— Мислех, че е умрял преди половин век — продължи той. — Ти наистина ли си го познавал?