Майк Резник - Раят

— Е, предполагам, че това е за предпочитане пред изчезването.

— Единствената причина Баджа още да не е изчезнал е, че никой освен Пепон не го харесва. Създаде ли си група от последователи, ще изчезне точно като останалите. — Уесли напълни отново лулата си и започна да прибира тютюна. — И въпреки това, докато оставят мен и планината ми на мира, могат да правят каквото поискат със себе си и с другите. Всичко, което желая, е да изживея остатъка от годините си тук, горе.

— Наистина ли мислиш така?

— Знам, че звучи егоистично, но наистина мисля така. Обичам тази планета и този народ, но те си имат проблеми и не аз ще ги реша — ако въобще могат да бъдат разрешени, в което се съмнявам. Всичко, което искам, е да запазя тази вила и този резерват непроменени, докато умра. После могат да правят с тях каквото си щат.

— Звучи доста цинично — изтъкнах тъкмо когато синьокачулатият отново повика женската си.

— Според теб е цинично, а според мен практично. И в двата случая поне е искрено.

— Е — признах, — говориш като човек, който е направил своя избор и не съжалява за него.

— Само за едно съжалявам. Ще ми се да съм се родил по-рано.

— Искаш да си бил тук при откриването на планетата ли?

Той поклати глава.

— Та да бъда изяден от гладните туземци или да умра от някоя тропическа болест? Не, благодаря. — Помълча замислено. — Но ми се ще да съм бил тук, когато Аманда Пикет е писала книгите си и дигитата са били доволни от съдбата си, преди появата на калакалите и Кризата. — Погледна пак към любимия си пейзаж и въздъхна дълбоко. — Трябва да е било чудесно тогава.

На следващата сутрин са върнахме в Беренджи. Осем дни се занимавах с изследване на биографията на Пепон. Книжарниците и библиотеките бяха

пълни с материали за него, но толкова тенденциозни и хвалебствени, че не ми вършеха работа. Кабинетът на президента бе по-добър източник, обаче макар да ми беше обещал свободен достъп до документите, неговите секретари и съветници решиха, че някои папки и материали са секретни, поне докато Пепон не се върне от Големия западен континент и не ми ги даде лично.

Прекарах повечето от вечерите сам в апартамента си в хотел „Роял“. Един път позволих на Йън Мастерсън, който знаеше, че съм се върнал в града, да ме заведе в два нощни клуба. В единия местни жители, облечени в пера и животински кожи, изпълняваха танци, каквито никога не е имало в пустошта. В другия един певец — човек от Силария, изглежда си бе спечелил група почитатели сред хората. Никой не ми хареса, затова учтиво отказах на Мастерсън, когато се обади на следващата вечер да ме заведе в други туристически капани.

На деветия ми ден в Беренджи Тонка дойде при мен на закуска и ми съобщи, че Буко Пепон се е върнал и иска да поговорим в кабинета му в два часа. През останалата част от сутринта събирах материалите, които трябваше да върна на подчинените му, хапнах малко за обяд и се запътих към него.

Сега познавах по-добре Беренджи и не ми изглеждаше толкова екзотичен или чужд, колкото когато Мастерсън ме прекара за пръв път през него. Кимнах на човек турист, когото познавах от хотел „Роял“, изпробвах новонаучения си богодски с продавач в павилион и се оказах с книга, която не исках — бях помолил за „Бюлетин“, един от ежедневниците на Беренджи, а ми пробутаха „Тайният куршум“, криминален роман, чието действие се развиваше в колониалните времена. Не знаех как да му обясня, че не ме е разбрал, а той изглеждаше толкова доволен, че е продал книгата, очевидно събирала прах доста години, затова реших да оставя нещата така.

Пристигнах в резиденцията на президента около двадесет минути по-рано, намерих анихилатор за боклук във фоайето и се отървах от криминалния роман, разходих се и огледах изложените произведения на изкуството. Три минути преди два часа застанах пред асансьора. Служителят в него явно ме очакваше, защото просто отстъпи встрани, покани ме с жест да вляза, последва ме вътре и заповяда на асансьора да ни качи на четвъртия етаж.

Излязох в мраморното фоайе с куполообразен таван и препариран саблерог, където друг помощник ме поздрави и ме вкара в огромния кабинет на Пепон.

Пепон беше облечен безупречно в официален човешки костюм, както при предишната ни среща и на всяка холограма, на която го бях виждал. Служителят пристъпваше от крак на крак, докато накрая Пепон го забеляза и го освободи. Вратата се затвори след него и аз се озовах лице в лице с президента на Пепони.