Майк Резник - Раят

Бучанка се усмихна.

— Майк е голям лъжец — Наведе се към мен. — Можех да го убия три пъти.

— Ха! — изсмя се Уесли. — И защо не го направи?

— Опасявах се, че ще те заменят с някой по-компетентен — засмя се и Бучанка.

— Изненадан съм, че никой от вас двамата не се чувства огорчен — отбелязах.

— Защо да съм огорчен? — отвърна Бучанка. — Спечелихме това, за което се бихме. Един от синовете ми е химик в Беренджи, а другият — учител в Балимора. Дъщеря ми работи в една банка в Марачо. Не се бих за моето бъдеще, а за тяхното и сега то е осигурено.

— А не чувстваш ли някаква лична омраза към Майк? — настоях аз.

— Защото уби сина ми ли? — попита Бучанка. — Не. Синът ми беше войник, а всеки войник рискува живота си на война. Не обвинявам Майк, че се е защитавал, нито пък той мен, че се опитах да пробода сърцето му със стрела, докато ми беше враг на бойното поле. Но когато битката свърши, е време за мир. Ако Буко Пепон може да прости на расата на хората, тогава аз, който съм изстрадал много по-малко, мога да простя на един човек.

— Достойно за възхищение отношение — рекох.

Бучанка изгледа продължително гръмотръсите, после се обърна към мен.

— Има още нещо.

— Какво?

— Въпреки че Майк е управителят на това място, нито барманът и готвачите, нито аз го наричаме „шефе“. — Той се усмихна. — Дори само заради това си струваше всичко, което изтърпяхме.

— Съгласен! — от все сърце изрече Тонка.

Тонка си легна рано, но нощта беше толкова красива, а въздухът — толкова хладен и свеж, че реших да остана на верандата на вилата в планината Пекана. Един саванен дявол се настани до водоема в късния следобед, надявайки се на лесна вечеря, но при спускането на здрача светлините на вилата автоматично се включиха и осветиха целия район. Хищникът се отказа и се скри обратно в гората. Около час по-късно две прашни прасета излязоха от гъстия шубрак за кратък водопой, но освен тях видях само някоя и друга птица. Чувах дрезгавия рев на саванен дявол в далечината и пискливите крясъци на глутница нощни убийци, но постепенно всичко заглъхна и нощта се изпълни с покой, като се изключи тихото жужене на насекомите.

Вероятно бях там вече от три часа, ставайки на всеки четиридесет минути да си налея от цигнианския коняк, когато Уесли се показа отвътре и се приближи до мен.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания?

— Не.

— Тук е чудесно, нали? — Измъкна лула и започна да я пълни с тютюн.

— Да, наистина.

— Значи можеш да разбереш защо се бориха толкова да си го спечелят обратно. — Той седна и обърна стола си, за да гледа към водоема.

— Ако беше мое, и аз щях да се бия за него — съгласих се.

Уесли запали лулата и въздъхна дълбоко.

— Много жалко, че не може да остане такова завинаги.

Погледнах към сенките, които луната на Пепони хвърляше върху околността.

— А защо да не може? — попитах.

— Чернозем и обилни дъждове. Скоро ще изсекат дърветата, ще започнат да обработват земята и да пасат бифкейковете си тук… С малко късмет ще съм мъртъв и погребан, преди всичко да се промени.

Вгледах се в едва доловимите контури на планинската верига Юпитер.

— Наистина ли мислиш, че ще го направят?

— Видя техните земеделски методи. Секат и унищожават, секат и унищожават. Дори да внимават с прираста на населението си, пак ще умират от глад при темпото, с което фермерите и бифкейковете погубват земята.

— Не може ли Буко Пепон да направи нещо?

— Ти си му биограф, Матю. Какво е твоето мнение?

— Не знам — признах. — Не съм говорил с него по този въпрос.

— Велик президент е, най-добрият, когото можеха да изберат, но и той има ограничени възможности. Опитва се да свърши толкова много неща, заел се е с безброй проекти, а в цялото проклето правителство няма нито един, който да разбира какво става на тази земя, да не говорим, че никой не се и интересува.

— Изглежда не вярваш много в бъдещето на Пепони.

Уесли дръпна от лулата си.

— С най-добрите намерения в целия свят този тук отива по дяволите — рече тъжно той.

— Шегуваш се! — възкликнах, макар да виждах, че говори сериозно. — Защо говориш така? Тази сутрин бях в Балимора и ми изглеждаше пример за процъфтяващ град на Пепони.

— Той е изключение, а не пример. Много хора се преместиха в Балимора след обявяването на Независимостта. Имаха управленски опит и пари за инвестиране. Знаеш ли колко рядко се среща това на Пепони?

— Не.

— Тогава ще ти кажа. Като изключим Беренджи, съмнявам се дали са останали около двайсет хиляди човека на цялата планета.