Майк Резник - Раят

— Къде са станали повечето битки?

— Из цялата верига Юпитер. Най-много калакали вероятно е имало в планината Пекана… Именно там отиваме, но поради терена пътят не е прав.

Когато стигнахме на хиляда и петстотин метра надморска височина, навлязохме в гъста гора, която сякаш се простираше до самия връх на около четири километра над нас. Планината не беше прекалено стръмна, но можех да разбера къде височината е взела своите жертви от колонисти и войници, които за разлика от богодите не са били отгледани тук и свикнали с този терен.

Накрая, на около две хиляди и сто метра, Тонка спря колата встрани и слязохме. Имаше малък знак на пътя и той ми го преведе. Обозначаваше мястото, където Хорст ван дер Гелт, известен заселник, бил убит в ръкопашен бой с водач на калакалите с невероятното име командир Арктур.

— Командир Арктур? — не успях да сдържа усмивката си.

— Много от командирите калакали си избрали такива имена, смятайки, че колонистите боготворят небесните тела, както самите те. Имаше генерал Андромеда, генерал Алдебаран, капитан Делурос и още много други. Но главнокомандващият запази собственото си име — Джеймс Празнар.

Внезапно Тонка замръзна и ми направи знак да мълча. Миг по-късно се отпусна.

— Какво има?

— Гръмотръси — той посочи един шубрак на около десет метра. — Три са.

Вгледах се напрегнато.

— Нищо не виждам.

— Изчакай.

Продължих да се взирам и след половин минута долових слабо движение. Сякаш ухо трепна и изведнъж цялото животно придоби форма, а миг по-късно видях и двамата му другари. Стояха на трийсетина метра в шубрака и ни гледаха любопитно.

Най-накрая единият изсумтя, обърна се и множество тежки тела затрополиха из гората.

— Колко са?

— Около четирийсет — отвърна Тонка. — Тук са защитени и няма причина да са агресивни. Само ни гледаха, за да разберат кои сме.

— Четирийсет? — повторих изненадано. — Колко близко бяха останалите?

— На около петдесет-шестдесет метра.

Внезапно осъзнах, че нямам такава видимост наникъде, дори пътят изчезваше след завоя на половината от това разстояние.

— Как въобще са водили битки тук? Шубраците са толкова гъсти, че могат да се търсят с години.

— Откривали са се много по-често, отколкото си мислиш — каза Тонка. — Всъщност гората е била още по-гъста по време на Кризата. Единственият път тогава е бил кална пътечка от едната страна на планината.

Опитах се да си представя Уилкс, Даниел Крофърд и Фелисия Престън да се изкачват през гората, без да знаят зад кое дърво може да се крие някой калакал, и да вървят през шубраци, в които дори слънцето не прониква. Цялата планина е гъмжала от воини калакали, всеки се е чувствал на своя земя много повече от тях, но е можело да мине ден, седмица или месец без да видят и знак от тях — до момента, в който бдителността им се притъпяла. Тогава е имало хиляди гръмотръси и нощни убийци, дори няколко земни кораба, всички нервни и раздразнителни от непрестанните битки, готови да нападнат първото движещо се нещо, което им се изпречи.

Накрая въздъхнах и поклатих глава.

— Нещо не е наред ли? — попита Тонка.

— Не разбирам как са могли да водят война тук. Трябва да са били луди, за да се качат в планините.

— Или отчаяни.

— Или отчаяни — съгласих се.

— Всъщност ако се изправиш с копия и стрели срещу модерни оръжия, това е най-доброто бойно поле, което можеш да избереш.

— А щом са палели фермите и са осакатявали съседите ти, предполагам, че е трябвало да се качиш тук след тях независимо от условията.

— Условията станаха по-лоши, след като Републиката се включи във войната. Извършваха ежедневни бомбени атаки, които вредяха не толкова на калкалите, колкото докарваха животните до безумен страх. Вероятно тогава в планината е имало около петдесет хиляди гръмотръса и може би над милион екземпляра в цялата верига Юпитер, без да броим саванните дяволи и нощните убийци.

— А котките-демони?

Тонка поклати глава.

— Те живеят в саваните, тук никога не е имало кой знае колко от тях. — Качи се обратно в колата. — Готов ли си да продължим?

— Да.

Гората ставаше по-гъста, докато накрая, на около две хиляди и седемстотин метра, стигнахме до малко плато. Там имаше стара каменна фермерска къща в сечище близо до водоем, където много пъстри птици пиеха и пляскаха във водата. Тонка ми обясни, че това е вилата, където ще отседнем. Спря на огромен празен паркинг, заповяда на двама богоди в униформата на горски пазачи да вземат багажа ни и ме поведе към верандата.