Майк Резник - Раят

— Добре. Значи той инвестира парите си на Пепони. Но това не променя факта, че е най-богатото същество на планетата.

— Той е най-великият представител на своята раса. Защо да не бъде и най-богатият?

— Но…

— Когато живеехме в племенните си селища, преди идването на човека, вождът винаги беше най-богатият член на общността — прекъсна ме Тонка. — Никой не намираше нищо лошо в това. В края на краищата това беше и една от причините да е вожд и никой не се възмущаваше от богатството му… Буко Пепон е вожд на цяла планета. Съвсем естествено е да е по-богат от всеки друг.

— Искаш да кажеш, че това върви с поста? — Опитах се да разбера липсата на осъждане или завист в думите му.

— Разбира се. Защо иначе някой ще се стреми към властта?

— Преди да те срещна, Пепон ми каза, че си не само умен, но и амбициозен. И ти ли искаш да си богат?

— Естествено. Не завърших образованието си и не работих през всичките тези години само за да се върна в моето селище, да живея в колиба и да се прехранвам с риба… Искам да подобря положението на моя народ, обаче очаквам да подобря и своето. При определени обстоятелства това би означавало повече добитък или повече съпруги, но аз учих при хората и работя за правителство, съставено според вашите институции, така че сега искам богатство. — Пак се обърна към мен. — Ти си богат човек, Матю.

— Не съвсем.

— Имаш две книги, които се продават добре — продължи той. — Сигурно можеш да си позволиш да издадеш биографията на Буко Пепон безплатно или да дадеш целия си хонорар за благотворителност. Правилно ли предполагам, че не си мислил сериозно върху тези възможности?

— Печелиш — въздъхнах аз.

— Виждаш ли! — извика той с усмивка на задоволство. — Не сме чак толкова различни все пак.

— Аз не нося племенните си одежди, за да ми напомнят за разликите.

— Нося ги, за да ми напомнят, че вече сме равни, и не е необходимо да съм в човешко облекло, за да го докажа.

— Добре казано, Нейтън.

— Благодаря, Матю — отвърна той, явно доволен от себе си.

След около час пейзажът започна отново да се променя. Растителността стана по-рядка, хълмовете се снишиха и внезапно ми стана по-топло. Споделих това с Тонка.

— Излизаме от Зелените земи и вече сме на по-ниското. Този път ще ни отведе в Балимора.

— За колко време?

— Трябва да стигнем до края на пустинята след около два часа, а след още половин — в Балимора.

През следващите няколко минути гледах еднообразната кафява трева и храсти, опитвайки се да забележа някое животно в далечината, някога пълна с живот, и явно съм заспал. Следващото нещо, което усетих, беше Тонка да разтърсва рамото ми и да ми казва, че сме пристигнали.

Балимора беше малък приятен град, съчетание от старо и ново. Тухлените колониални сгради блестяха боядисани в бяло, докато неотдавна построените изглеждаха някак си чужди със странните си ъгли и форми, но без да дразнят окото. Широките улици бяха добре поддържани, а местните жители, независимо дали в племенни одежди или човешки дрехи, изглеждаха добре облечени и доволни, както и трите жени, които видях да влизат в месарския магазин. Имаше около три дузини магазини, включително чудесен бутик, специализиран в местна козметика, и явно бизнесът процъфтяваше. Попитах Тонка защо този град изглежда толкова по-богат в сравнение с другите, през които минахме по пътя дотук.

— В земите на племето корани сме — отвърна той. — Те са роднини на сибоните и за разлика от богодите никога не са вдигали оръжие срещу хората. Затова много от колонистите, които бяха принудени да продадат фермите си в Зелените земи на правителството, избраха да се настанят в Балимора след обявяването на Независимостта. Някои от тях построиха голяма фабрика за хранителни стоки, която наема корани, а останалите работят в златните мини зад онези хълмове — той посочи скупчване от оголени скали на север.

— Кой притежава мините?

— Мисля, че няколко човека са ги наели от правителството.

— Значи местните работят за предишните колонисти? Мислех, че не го одобряваш.

Той поклати глава.

— Не си ме разбрал правилно. Не одобрявам хората да идват от друг свят, за да ограбват нашите ресурси и да отнасят печалбите си с тях обратно в Републиката. Но тези хора са граждани на Пепони и вярват в призива на Буко Пепон „Карабунта“, което означава „заедно“ на земния език. Живели са тук с десетилетия, много от тях са родени тук, имат паспорти от Пепони, работят тук и инвестират парите си тук. Сигурен съм, че когато Пепон се срещнал с колонистите в кръчмата „Саблерог“ в Ламаки и ги помолил да останат след обявяването на Независимостта и да работят заедно с нас за бъдещето на Пепони, именно това е имал предвид.