Майк Резник - Раят

— Ето това съм аз — продължи той и посочи гърдите си. — Аз съм бегу до края на живота си. Бях на дванайсет години, когато ме жигосаха, и от този ден бях дължен да защитавам племето и селището си и да убивам племенните ни врагове. Не трябва да се доверявам на никого, който не е бегу. Не трябва да предпочитам никого пред някой бегу, да не свидетелствам срещу бегу пред външни лица, независимо от престъплението.

— А начина, по който си обръснат?

— На теория не трябва да оставям космите си да пораснат, докато не умре и последният сибони.

— И това е доктрината на бегу?

— Да. Пазя символите на племето си заради своя народ, но пренебрегнах същността на племенността заради доброто на Пепони. Така постъпват и всички членове на правителството, обаче за десетки милиони не е така. Ето защо Буко Пепон трябва да остане наш водач.

Оправи робата си, върна колата на пътя и отново потеглихме.

— Преди десетина години — продължи той, — четири семейства боротоби се преместиха в областта Марачо, точно под Зелените земи. Богодите, които живееха там, не ги искаха и заплашиха да ги изгонят. На следващия ден Буко Пепон се появи там в племенните одежди на соротобите и каза на богодите, че ако искат да ги убият, трябва да убият и него. Естествено, не вдигнаха ръка срещу него и соротобите в Марачо никога повече не бяха тормозени.

— Това истинска случка ли е? Сигурен ли си, че не е измислена история?

— Познавам двама соротоби, които са били там — увери ме той.

— Имате доста смел президент.

Почудих се дали някой секретар на Републиката след Джони Рамзи би направил същото в подобна ситуация.

— Той е много смел и много мъдър — съгласи се Тонка. — Същите хора, които го наричаха дявол, сега го почитат като велик държавник. — Усмихна се. — Знаеш ли защо престъпността в Беренджи не нараства?

— Защо?

— Защото веднъж на всеки две или три седмици Буко Пепон отива вечер сам в бедните квартали. Понякога носи наметалото си от саванен дявол и говори с хората, но понякога се облича като съвсем обикновен гражданин. Жителите знаят това и степента на насилие рязко спадна, тъй като никой не иска да убие президента.

— Това граничи с глупостта — отбелязах. — Сигурно е, че някой ден ще попадне на жител, който иска да го убие. Някой кия или соротоба.

— Никой няма да го убие — отсече Тонка, сякаш самата идея бе твърде смехотворна, за да є се обърне внимание. — Той е Бащата на Пепони.

— Това едва ли ще впечатли някой онеправдан бедняк.

— Всички сме онеправдани бедняци — отвърна саркастично Тонка.

— Никой ли не го обвинява за това? В края на краищата той е на власт, откакто е обявена Независимостта.

— Обвиняват подчинените му, съседите си, колонистите и дори времето. Но не и него.

— Много ми е трудно да разбера — признах.

— Жителите разбират проблемите, пред които е изправен. Когато вашият Джони Рамзи станал секретар на Републиката, поел юздите на работещо правителство с неговите закони, политика, съюзници, данъчни служби и войска. Буко Пепон оглави планета, систематично ограбвана от колонистите хора, и е трябвало да създаде закони, политика и данъчни служби за правителство, което не е съществувало, докато не е дошъл на власт. Забележителното за Пепони не е, че е толкова бедна планета, а че въобще сме оцелели.

Стигнахме до ниска тухлена сграда насред открито поле. Беше заобиколена от множество бараки. Тонка ми обясни, че веднъж в седмицата тук има много оживен местен пазар. Спря да зареди колата, а аз се скитах наоколо и разглеждах тъмната студена вътрешност на малките сгради. Повечето бяха празни, като изключим холограмата в рамка на Пепон с наметалото от саванен дявол, която бях видял във фоайето на хотел „Роял“. Останах с впечатление, че се доставят от правителството и се отразява много зле на бизнеса, ако собственикът не приеме една от тях.

Само две от колибите работеха: в едната продаваха топла бира, а в другата бяха изложени делви и кани, които очевидно не бяха предназначени за туристи. Двамата собственика, облечени в ярки роби — предположих, че са племенните одежди на богодите — ме поздравиха с приятелски усмивки и се опитаха да ми продадат от стоката си. Както ме бе предупредил Мастерсън, земният език не се говореше извън градовете и резерватите. Затова се усмихнах и поклатих глава към всекиго от тях, а те приеха отказа ми.

— Готов ли си да тръгваме? — Тонка дойде при мен.

— Да.

— Искаш ли бира?

— Не изглежда много студена — отбелязах.