Майк Резник - Инферно

— Може да имаш нужда от мен — възрази той. — Повечето от войниците на Лабу не говорят земен език.

— Нямам нужда — увери го тя. — И аз съм живяла тук, ако си спомняш. Малко съм позабравила маринго, но все ще се разбера някак с тях.

Картрайт се качи на горния етаж и след няколко минути се върна с леко куфарче.

— Колко време мислиш, че ще останеш там?

Тя вдигна рамене.

— Нямам представа. Ако раните на заложниците са повърхностни, сигурно не повече от час. В случай че положението е сериозно или някои заблудени местни хора решат необмислено да протестират, може да остана и няколко дни. — Тя се усмихна. — Това е заобиколен начин да ти кажа да не ме чакаш. Ако ги откупят или ги освободят и има някаква възможност да замина с тях, въобще няма да се върна.

— Няма да ги откупят. Това само би насърчило петдесетина други раси също да вземат заложници. Нищо чудно да останеш доста време при тях.

— Едва ли ще се чувствам по-зле, отколкото да заседна тук в очакване проблемът да се реши и да се добера до някой кораб. Поне ще бъда там, ако се появи някаква възможност да замина.

Картрайт се запъти към вратата.

— Добре тогава. Май че ще е най-добре да потегляме.

На около миля извън града се натъкнаха на първата бариера. Бедоус показа аптечката и обясни, че откликва на призива за помощ на пожизнения президент Лабу, така че ги пропуснаха. Това се повтори още пет пъти, докато най-сетне се озоваха пред входа на космодрума, където разпитът беше още по-настойчив и продължителен. Накрая един от охраната нареди на Бедоус да слезе от колата. Обискира я, заповяда й да го последва и я поведе към главното фоайе. Картрайт й махна за довиждане и подкара обратно.

Ескортът я поведе към входа, после продължиха по дълъг коридор между редиците войници язони до широка чакалня. След дълъг разговор между двама язони и трима въоръжени до зъби лодинити тя беше предадена на чужденците, които я въведоха в помещението.

Триста мъже и жени и шепа представители на други раси стояха или седяха. Повечето изглеждаха потресени и ужасени. Две жени лежаха на пода, а млад лекар обработваше раните им.

— Слава богу, че дойдохте! — възкликна докторът, хвърляйки й бегъл поглед, и посочи една от жените. — Струва ми се, че тази няма да оживее. Тежък вътрешен кръвоизлив, изгубила е много кръв. Направете каквото можете за нея, докато се занимавам с другата.

Бедоус се приближи и коленичи до него.

— Не съм нито лекар, нито сестра — прошепна тя. — Кажете ми какво да правя.

Той се обърна към нея с широко отворени очи.

— Да не би да сте от спасителния отряд?

Тя поклати глава.

— Не съм.

— Тогава какво…

— Говорете по-тихо и само ми обяснете какво да правя.

— Нищо не може да се направи при тези обстоятелства — отвърна докторът. — Просто се опитайте някак да облекчите страданията на пациентката, а ако знаете как се мери пулс, съобщавайте ми на всеки четири-пет минути колко е.

Бедоус кимна и започна да изпълнява нарежданията на доктора. След няколко минути махна на един мъж на средна възраст, който беше застанал отстрани и я наблюдаваше напрегнато, а ризата му беше подгизнала от пот.

— Роднина ли сте на тази жена? — попита Бедоус.

— Не.

— Добре. Лодинитите няма да разберат веднага, но тя е мъртва. Не реагирайте! — изсъска тя. — Много е важно да остана тук. Искам да обиколите заложниците и да се погрижите на всеки час някой да припада или да се превива от болки в стомаха, изобщо да демонстрира нужда от медицинска помощ. Разбрахте ли ме?

— Да! — възкликна мъжът развълнуван. — Ще ни спасят, нали?

— Нямам представа — призна Бедоус. — Знам само, че се налага да остана тук. Ще ми помогнете ли?

— Да — отвърна мъжът.

След малко той започна да обикаля сред заложниците, като спираше да поговори с онези, които познаваше.

Малко по-късно докторът погледна пациентката на Бедоус, въздъхна и покри лицето й с кърпа.

— По дяволите! — избухна Бедоус. — Щеше да мине поне половин час, докато лодинитите разберат, че е мъртва.

— Не искахте ли да знаят? — попита докторът объркан.

— Не.

— Защо?

— Защото не искам да ме изпъдят.

— Коя сте вие?

— Просто жена, която иска да напусне планетата… или поне да изнесе някакви сведения оттук.

— И доброволно сте се напъхала в ръцете на лодинитите?! — попита той невярващо.

— Лодинитите са най-малкият ви проблем — отговори Бедоус. — Кажете ми сега какво да правя, та да изглежда, че ви помагам.