Майк Резник - Инферно

— Е, те поне са живи — продължи Картрайт, все едно че не беше чул въпроса. — През последната година той методично изтребва по-малките племена. Няма начин да разберем точно колко са жертвите, а правителството, разбира се, отрича да носи някаква отговорност. Много бих се учудил, ако броят им е по-малко от милион.

— Милион? — повтори невярващо Бедоус.

— Най-малкото.

— Знаех, че е луд, но нямах представа…

— Аз дълго вярвах на нещо, което един приятел язон ми каза — че той не бил луд, а просто варварин, упражняващ властта от името на своето племе с маниакално настървение. Ала сега… Просто не знам. — Той замълча. — Не знам дали е луд или нормален, но извършва геноцид в мащаб, незапомнен от времето на Конрад Бланд.

— А ти, Артър? — сериозно попита Бедоус. — Ти в безопасност ли си?

— Никой не е в безопасност, но поне засега е оставил на мира повечето хора.

— А със Симпсънови какво стана?

Картрайт вдигна рамене.

— Не знам.

— От какво умряха?

— Грабители проникнали с взлом в дома им и ги пребили до смърт с тояги.

— Тогава той е виновен!

— Може би да, а може би не. Той има половин милион войници, които ограбват толкова къщи и избиват толкова много живи същества, че не е изключено да са убили семейство Симпсън по свой почин. В края на краищата нали точно на това са ги учили.

— Има ли някакъв начин да разберем със сигурност?

Картрайт поклати глава.

— Това не е полицейска държава, Сюзън. Тук властва терорът. В полицейска държава просто не се задават въпроси, а когато е налице терор, не можеш и да си помислиш да питаш. — Той я изгледа продължително. — Кога е следващият полет от Фалигор?

— След три дни. Тук движението не е особено оживено в последно време.

— Искам да отпътуваш с него. А дотогава можеш да останеш тук.

Тя кимна.

— Няма да споря с теб.

Няколко мига никой от двамата не проговори.

— Тук навремето беше толкова красиво — най-сетне изрече тя, вглеждайки се през прозореца в Небесните хълмове, обгърнати в мъгла.

— И пак може да бъде.

— Но ти няма да си жив тогава, Артър!

— Аз живея ден за ден — тъжно се усмихна той. — Но планетата ще продължи да съществува. Гама Лабу не е вечен. От това, което виждам, ми се струва, че начинът му на живот ще го вкара в гроба преждевременно.

— Но не достатъчно скоро. Защо още стоиш тук?

— Това е мое творение. Ако аз си тръгна, кой ще остане?

— Никой — отвърна тя. — И от това Фалигор само ще спечели.

Той поклати глава.

— Не можем да върнем времето, Сюзън. За добро или за зло, сега тук има градове, пътища и училища, писмен език…

— И пушки — добави тя.

— И пушки — съгласи се той. — Ако можех да си тръгна и те по някакъв вълшебен начин се върнеха към живота си от времето на Дизанко, щях да си замина със следващия космически полет. Но не става. Кутията на Пандора е широко отворена.

— А какво постигаш, като стоиш тук?

— Абсолютно нищо. Но аз съм творец на техните беди и ако не мога да поправя стореното, нямам сили и просто да им обърна гръб и да си замина. Господ може и да е пратил потоп на Земята, ала никога не й е обръщал гръб.

— Трябва ли да ти напомням, че ти не си Господ?

— Знам, че не съм. Не съм дори и средно знаещо и можещо човешко същество. При това положение още по-малко имам право да обърна гръб на Фалигор.

— Не разбирам основанията ти, Артър. Направихме каквото можахме. Не бива да обвиняваш себе си, че някакъв побъркан като Гама Лабу изниква от нищото и заграбва цялата планета.

— Ако не бяхме ние, той в най-добрия случай щеше да бъде вожд в някое село с триста-четиристотин жители. Щеше ли тогава да направи всичките тези поразии?

— Артър, ти обвиняваш за всичко себе си. Язоните също трябва да поемат някаква отговорност за действията си.

Той вдигна рамене.

— Не мога да се преборя с убеждението си, както и ти не успя да преодолееш отвращението си, когато видя за пръв път Лабу. Спомняш ли си този ден?

— Помня го.

— Трябваше да те послушам тогава — уморено се усмихна Картрайт.

— Щеше ли да помогне?

Той се замисли.

— Едва ли.

— Е, тогава?

— Това не променя нищо, Сюзън. Аз оставам.

— Добре, оставаш. — Тя се огледа. — Виждам, че няма ток.

— Идва от време на време.

— А с водата как е?

— Пречиствам я, освен когато варя кафе.

— Има ли въобще нещо, което да работи?

— Оръжията, разбира се, макар да съм чувал, че не можели да намерят резервни части за тях. И пътищата, за да се придвижват бързо военните части от едно място на друго. И май повече не остана. Пощенските служби работят от време на време, а телефоните от месеци са развалени.